Войната срещу българската история

photo_verybig_789878-1

Една много гнусна традиция се зароди у нас през последните години. От няколко години 3 март, денят на Освобождението на България от турско робство, не е ден за празнуване на българската свобода, а ден за оскверняване и оплюване на всичко, на което този празник е символ. Борбата на българите, помощта на Русия, руско-турската война – всичко минава под ножа на грантаджийската паплач. Няма как. По стар робски обичай нашата история отново е жертва на съвременната конюнктура. Тъй като обаче това се случва далеч не за първи път, нека видим как е представено Освобождението на България в учебниците на нашите деца преди и сега. И да направим сравнение…

Учебник за четвърти клас по „Човекът и обществото“ (бивше „Родинознание“), 2011 г., стр. 54, урокът се казва „Княжество България“ – ето какво пише в него: „Усилията на българите за освобождение завършили с успех с победата на Русия във войната срещу Османската империя (1877 – 1878). Българските опълченци участвали в най-тежките сражения на руската армия.“ Няма отделен урок за Освобождението. Има всичко на всичко два реда. Толкоз…

Учебник за четвърто отделение (дн. четвърти клас) по „Отечествознание“, 1936 г., стр. 140-143. – има два урока – „Освобождението на България“ и „Санстефанска България“. Какво пише там само за битката при Шипка – „Разредените опълченски дружини, изморени от път и безсъние, се спрели и заели позиции на Шипченския проход. Тук трябвало да спрат турската войска, за да не се съедини с обсадената в Плевен. Тъкмо що заели място по прохода, пристигнала турска войска от 45 000 войници. Турците нападнали. Срещу един оплъченец идвали 10 турци. Бовете били люти и страшни, но опълченците не отстъпвали. Те знаели, че щом отстъпят, ще бъде разбита руската войска, опожарена България и няма свобода за народа. Те виждали как димят селата в Южна България и решили да измрат всички, но да не отстъпват. Редовете им редеели, но те не се плашели. Патроните се свършили, но те хвърляли камъни и труповете на убитите си другари. Така запазвали окопите. Многобройният неприятел сполучил да ги заобиколи. Малко оставало да бъдат пленени и избити, но никой не мислел да бяга. В тази критическа минута се понесъл радостният вик „Помощ пристига“. Пристигнал един руски полк, с помощта на който опълченците отбили турците и запазили прохода. Сраженията се водили от 9 до 11 август. На върха Св. Никола, до Шипченския проход, дето са станали най-големите боеве, днес се издига величествен паметник.“

Да напомня – това е само малка част от единия урок. А уроците са два, на общо 3 страници. Та така. От два урока през 1936 г. –  две изречения през 2011 г.

На това му се казва скриване на историята. По-страшното обаче е, когато историята директно се подменя. Така например в учебника за трети клас по същият фамозен предмет „Човекът и обществото“ се твърди, че на Шипка се сражавали румънци, българи и руси, а самата руско-турска война започнала след масови протести в САЩ, Западна Европа и Русия. На това вече му се казва фалшификация на историята. И за нея е крайно време да има отговорни и наказани. Защото е престъпление.

През 1936 г. България и СССР (тогава Русия не съществува) са в обтегнати отношения, но както е видно, историята не е докосната. Днес ситуацията е горе-долу същата, с две разлики. Първо, ние не сме независима държава и нашата политика към Русия се определя от САЩ, и второ, историята ни е буквално унищожена.

В прекрасния роман на Весела Ляхова „Бежанци“ има един момент, в който децата на българските бежанци от Беломорието през 1944 г. са принудени да ходят, макар и в България, на македонски училища, където започват да ги учат на „македонска“ история. Единият от главните герои, Коста Солаков, се възпротивява на фалшификацията, и заплашва да спре детето си от училище. Когато го питат защо толкова се възмущава, след като детето не разбира много от историята, той отговаря: „Тъкмо защото не разбира. Ще научи лъжата и ще я има за истина“.

Нищо случайно няма в цялостния процес на скриване и подмяна на българската история. Няма как нещо случайно да се случва толкова последователно, методично и настъпателно вече повече от четвърт век. Затова ако не се борим за истината, тя ще изчезне. Защото ако няма кой да я помни, все едно никога не е била, нали?

 

Източник: Официален блог К. Костадинов

Още от автора: Костадин Костадинов

Костадин Костадинов

Костадин Костадинов е роден във Варна. Завършил е Балканистика и Право във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. В момента е общински съветник във Варна и директор на Регионален исторически музей – Добрич. Списва блога си от февруари 2010г – http://kostadin.eu/.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни