На прага на новия свят – има ли субект на стратегическото действие?

Част 1

«- Скоро ще задуха източен вятър, Уотсън.
– Не мисля, Холмс. Много е топло.
-Ех, приятелю Уотсън! В този променлив век
само вие сте все същият. Да, скоро ще се дигне
такъв източен вятър, който още не е духал […].
Студен, остър вятър, Уотсън, и, може би,
много от нас ще загинат от неговия леден полъх.
Но […] когато бурята ще стихне, страната под слънчево
небе ще стане по-чиста, по-добра, по-силна».
А. Конан Дойл

«Вятър източен пръсна купите сено,
и треперят стадата.
Отключихме оста на Земята без лост,
Пренасочвайки своята атака»
В. Висоцки

Краят на епохата

„Светът се променя. Това се усеща във въздуха. Това се усеща във водата. Това се усеща на земята“ – прозвучалата в началото на „Властелинът на пръстените“ фраза дава тон на целия филм, оцветява го в определени емоционални багри: светът се променя и той ще се промени, независимо от това коя от страните на противостоенето, кой субект ще победи – светът вече никога няма да бъде същият. Таза фраза най-добре характеризира сегашната ситуация в света и в Руската федерация – както сама по себе си, така и като част от световната система. Приключва една епоха, стартирала през 70-те години на ХХв., чийто прелом е границата на 80-90-те години, а централното й събитие – крахът на системния антикапитализъм (на съветския комунизъм) и разпадът на СССР. Събитие, отворило „бездънната яма“ на глобализацията. Днес тази епоха окончателно изживява себе си: системата на неолибералния капитализъм, слабият елемент на която е РФ, се руши. А както знаем, първи отпадат именно слабите звена.

Може ли това слабо звено да се измъкне от този геоисторически капан, има ли план на играта, средства? И което e още по-важно – съществува ли онзи субект, който ще дръзне да направи това? Преди да започнем да разсъждаваме върху тази тема, трябва поне накратко, с няколко щриха и неизбежно опростено, да обрисуваме световната ситуация и корените на онова положение, в което се оказа Руската Федерация (РФ) на границата на двата века и на двете хилядолетия.

Глобалният неолиберален капитализъм изчерпи възможностите на своето развитие. В този смисъл водоразделната епоха от 70-те до 2000-те години бе в еднаква степен както бурното развитие на капитализма, така и неговата агония или най-малкото – предагоналния стадий. Ситуацията напомня самците на онези видове паяци, които изпитват оргазъм и безумна страст само след като женската им откъсне главата; в известен смисъл, неолибералният капитализъм – това е ацефалният капитализъм, капитализмът с откъсната глава. А неговите периферийни версии са още по-обезглавени, достатъчно е да погледнем на РФ, особено през 90-те.

Впрочем, РФ има собствено измерение на изчерпаемостта на епохата, което е само косвено свързано със световното и се корени в дълбините на логиката на руското минало, в неговия „исторически часовник“, отмерващ 24-ия час на епохата тогава, когато се изчерпва нейното веществено наследство, историческата субстанция. Всъщност, днес съветското наследство вече почти е изядено, преди всичко материално-техническото, инфраструктурното; процесите на социалната дезорганизация господстват над същите в социалната организация; криминализацията става форма на социалната организация на живота на низините, корупцията – на върховете, между върховете и низините се лута полумъртвият среден слой – безсмислен и безперспективен.

Петилетката на перестройката и двадесетилетието след нея доведоха РФ до предел, зад който има само две алтернативи: или засилване на държавата, декриминализация на обществото (това е денеолиберализация във всякакъв смисъл), промяна на положението й в световното разделение на труда като суровинен придатък на Запада, или разпадане на страната, оформяне на колониално-окупационен, криминално-полицейски строй и окончателно свличане в „четвъртия свят“. Тази руска алтернатива донякъде корелира с онази, която стои пред Запада: или засилване на държавата пред лицето на финансова, социално-икономическа, расово-политическа и геоклиматична катастрофа, демонтаж на капитализма и създаване на нова система, или крах на държавата и обществото в условията на катастрофата и настъпване на нови (четвърти) мрачни векове (предишните – ХІІІ-ІХ в. преди Христа; V-VІІІ в. на н.е.; средата ХІV-средата на ХVІІ в. на н.е.) с неясни перспективи за цивилизациите, бялата раса, а вероятно и за Homo Sapiens.

С други думи, световните и руските алтернативи в много неща съвпадат. В условията на този вълнообразен резонанс персонификаторите на противостоящите един на друг в РФ и в света варианти могат, поне в определен, по-скоро само кратък исторически период, да бъдат съюзници (при това не винаги, в крайна сметка става дума за благото на Русия и руснаците, а тук сметките са други, поради което трябва много да се внимава) – властта в РФ може да придобие външен (западен) съюзник в името на укрепването на държавността както на национално, така и на наднационално ниво. Още преди десетина години това бе невъзможно – в онзи момент нямаше заинтересовани от силна РФ или те просто се спотайваха; имаше интерес от омаломощаване и разпад, поддържаха се силите на разпада. А ето че днес световната ситуация се промени и на силите, персонифицирали и осъществявали разпада, най-вероятно ще се наложи или да напуснат арената,   или да останат в сянка, надянали други маски. Борбата на световните елити, техните кланове, „номенклатури“, ще се проектира върху реалността на РФ.

Впрочем, идеята за укрепването на РФ и още повече за промяната на нейното положение в световното разделение на труда, от което следва запазване на слабостта, „развитие на слаборазвитост“, има повече противници, отколкото съюзници – по-горе споменахме за световната тенденция, набираща сила, но победата й изобщо не е гарантирана. Твърде много фактори са срещу нея и срещу нормализацията на ситуацията в РФ, против превръщането на РФ в нова историческа Русия. Какво представляват тези „много фактори“? Отговорът е прост: това е значима част на господстващия слой на световната капиталистическа система – корпоратокрацията (К).

Хищниците и чуждите

Корпоратокрацията – хищна и активна фракция на световната капиталистическа класа, оформила се след Втората световна война и заявила своето съществуване през 50-те години със свалянето на правителствата на Мосадък в Иран (1953), Хакобо Арбенс Гусман в Гватемала (1953), със създаване на Билдербергския клуб (1954) и опит за преврат в Унгария (1956). Ако държавно-монополистичната буржоазия е могла криво-ляво да се спогажда със антисистемния капитализъм, то за корпоратокрацията това беше неприемливо, и вече през 1948-1949 години нейният интелектуално-военно-разузнавателен авангард прие програма „Лиоте“ за безсрочна борба с комунизма; първият срок бе определен ориентировъчно за 50 години, и той беше спазен.

На корпоратокрацията, на тази перспективна фракция в началото на 50-те заложиха Стопаните на Световната Игра, обединени в клубове, ложи и други структури. На свой ред тя започна активно да влияе на всички тези организации, не само вписвайки се в тяхната логика на развитието, но и вмествайки логиката им в своята – логиката на развитието на най-новите форми на капитализъм, създавайки вече свои клубове и „ложи“ на базата на старите – Римския клуб, Тристранната комисия. Именно тя „сломи“ СССР.

Борбата на корпоратокрацията със СССР отне пет десетилетия не само заради силата на СССР, но и заради това, че водеше социална война на два фронта: вътре в самия Запад тя се състезаваше за палмата на първенството с държавно-монополистичната буржоазия, и докато не спечели (в САЩ – в резултат на пълзящ преврат през 1963-1974 години, т.е. от убийството на Кенеди до импийчмънта на Никсън; двамата президенти изразяваха интересите на САЩ, като в по-голяма степен системата на държавно-монополистичния капитал (ДМК), отколкото клъстера на транснационалните корпорации (ТНК)), не можеше да разгъне своята борба срещу СССР, работейки на принципа „задушаваща прегръдка“. Разбира се, социосистемно това не бе борба до смърт – върховете, както винаги, се договориха, постигнаха компромис; физическата смърт бе за тези, които не се съгласяваха на компромис (например кланът Кенеди). А и общата ситуация на Запад и в света подтикваше старите и новите хищници да се договарят.

След окончателната компромисна победа – идването на власт в англосаксонското ядро на капиталистическата система на преките избраници на корпоратокрацията – Тачър и Рейгън, тя тръгна на „последна и решителна битка“ срещу СССР. Още по-решителна, тъй като икономическото положение на Запада на границата на 70-80-те години беше незавидно, той балансираше на ръба на пропастта. Тази битка е тъй наречената „Втора Студена война“ в периода 1981-1985г., която плавно премина в „топлия“ демонтаж на СССР – горбачовщината, превърнала структурния кризис на СССР в системно-летален. Но нещата не стоят така, сякаш някакви външни сили просто са разрушили СССР. И до днес неразбраната природа на слабо изследваната корпоратокрация се състои в това, че за разлика от свързаната с държавата монополистична буржоазия, корпоратокрацията не познава граници. И което е още по-важно, това касае не само вътрешните капиталистически граници на света като цяло, включително световната социалистическа система. И ако в предвоенния период и през 50-те години проникването на Запада в СССР се извършваше предимно по линия на традиционното задкулисие, то през следващото десетилетие към него се прибави проникването в съответствие с логиката на политикономиката на новия сегмент и новата структура на капиталистическия свят.

Корпоратокрацията е глобална структура по дефиниция, нейното световно разгръщане е станало преди самата глобализация (както глобализацията на клубовете и ложите от края на ХІХ век – първата половина на ХХ век се е случила преди оформянето на й), която стартира през 80-те години, когато тази структура победи. Бидейки транснационална, а в перспектива – глобална, в своята експанзия корпоратокрацията лесно прескочи държавните граници. Реагирайки на кризиса на Запада (и преди всичко в САЩ) на границата на 60-70-те години тя започна да интегрира в себе си части от съветската номенклатура, която между 50-60-те започна да търси своя път към интеграцията на световния пазар.

На границата на 60-70-те корпоратокрацията започна да формира своите сегменти „от другата страна“ на „желязната завеса“, която в действителност никога не е била желязна (мит, стартирал на Запад и подет от шестидесятници и дисиденти), започва напълно по сталински да атакува противника на собствената му територия, използвайки процеса на разлагане на самата номенклатура и най-тясно свързаните с нея сектори на съветското общество. През 70-те години членството в корпоратокрацията (предимно косвено, но все по-често – пряко, макар и тайно) вече става форма на съществуване на част от господстващите групи на съветското общество. Част не многобройна, но много влиятелна и активна – това са определени сегменти на номенклатурата и КГБ, свързани с явните и тайните зони на световния пазар – търговия със суровини, благородни метали, оръжие, а също така с тайните операции (сделки със злато и валута, контрол върху наркотрафика), и заемаща важни позиции, което в централизираната система има решаваща роля.

Именно през 70-те години започна формирането на онзи клъстер (част от номенклатурата, КГБ, научния „истаблишмънт“, „сенчестия бизнес“, „крадците в закона“), който имаше интерес от разрушаването на СССР, експроприацията на общата властово-икономическа система („комунизма“) в групови/частни цели. Така в съветското тяло се появиха чуждите, които бяха част от глобалната слуз, просмукала се чрез световната система. Това се планираше и се правеше от съветско-западния клъстер съвместно с определени играчи на Запад. Освен това, през 70-те години те заедно са подбирали и подготвяли кадри за онова, което се превърна в „перестройка“, в това число и във Международен институт за системни приложни анализи във Виена. Всичко това се е правило под диригентската палка на Стопаните на Световната Игра.

Този процес беше ускорен в резултат на ръкотворната и планирана в началото на 70-те петролна криза от 1973 година. Тя обогати по чудесен начин не толкова шейховете, колкото Запада и направи в очите на съветската върхушка излишни каквито и да било реформи и настъпателни действия против Запада. И то именно тогава, когато Западът, най-вече САЩ, изпитваха много големи трудности и СССР обективно можеше да ги „принизи“, удряйки с острието на геоисторическия бръснач, и рязко да дръпне напред, към Пладне на ХХІІ век*. Вместо това тъпата съветска върхушка пропиляваше петродоларите и бъдещето на страната, готвейки се за „пикник край пътя** на историческия процес, а корпоратокрацията подготвяше своята неолиберална перестройка и събираше сили за „окончателното решаване“ на съветския въпрос с помощта именно на съветския си сегмент.

Бидейки „петата колона“ вътре в СССР, в световен мащаб този клъстер функционираше в същото време като елемент на корпоратокрацията. Именно този сегмент, чрез своята агентура като колективен икономически (системен) убиец, разруши СССР едновременно отвътре и отвън, превръщайки част от антикапиталистическата система в зона на интересите на капиталистическата корпоратокрацията, ставайки за нея вече към средата на 80-те години скрит вътрешен контур на външното управление. Всъщност, горбачовщината е самият този контур, елциновщината само окончателно го институционализира и оформи, в резултат на което руската корпоратокрация зае предназначеното й място в глобалната корпоратократична йерархия – несъвпадане на видимите и скритите, вътрешните и външните, държавните и глобалните контури.

следва

Превод от руски език: Снежана Лоза / Memoria de futuro

За първи път статията е публикувана в списание Однако. М., 2011, № 1

Свързани публикации (2 и 3 част):

Песимизмът на ситуацията и оптимизмът на законите на еволюцията

Нека бурята да тресне по-силно?