Памет за бъдещето

„Кажи на императора,
че великолепната зала е срутена на земята,
Аполон е изгубен,
той вече няма нито подслон,
нито пророчески лавър,
нито извор, който да говори.
И водата на словото вече е няма.“
Пития*

Мракът около нас се сгъстява. Homo religiosus е на кръстопътя на времето, изгубил както смисъла на своето съществуване, така и цивилизационния си инстинкт за оцеляване и развитие. Дефицитите на съвременната личност, произтичащи от пораженията в нейните унаследени и фундаментални устои, се отразяват на цялото битие – глобално, обществено, семейно, индивидуално. Хилядолетната Западна цивилизация ритуално и фасцинирано нарече себе си евроатлантическа и със затворени очи скочи в бездната на своята духовна и морална деградация, повличайки след себе си целия останал свят. Консуматорското общество издигна стоката в свой Бог и в своя най-висша ценност, а Златният Телец отново е единственият властелин на видимия свят. Изоставена и забравена в сенките на нощта, европейската психея оцелява мъчително и трудно, отстоявайки своята екзистенциална автономност и полагайки неимоверни усилия да не бъде засмукана от тягата на Матрицата в Прекрасния нов свят, който изгря на хоризонта на Времето.

Отклонена от пътя към своята изначална и духовна цялост, човешката личност се фрагментира, пропадайки под властта на внимателно подбран и зададен набор от фикции. Това фрагментира и възприятията й за случващото се около нея. Тя вижда света в отделни образи и елементи, защото сакралните връзки и взаимодействия между компонентите на Цялото пресъхват или са прекъснати. Традиционните цивилизационни ценности на народите и представите им за смисъла на съществуването са заменени с нормите на постмодерния западен свят, преобръщащ наопаки и с главата надолу устройството на човешката вселена.

В същото време казионните анализи за протичащите глобални и локални процеси се насочват в нарочно определени плоскости и опорни точки от реалността, с което я разглобяват допълнително на съставните й части. Политическият коментар преднамерено не прониква до корените и първопричините на събитията. Историческото основание в тълкуването на съвремието все повече се обезсилва, изкушено от компенсаторния копнеж към значимото минало и губещо ориентир в реалностите на настоящето. Религиозният взор в оценката на действителността остава в имагинерните пространства на съзерцанието и меланхолията, изпадайки често в капана на дълбоки и драматични противоречия и несъумявайки да интегрира пасивността на познанието с активността на действието. Накратко – разграждащият се и преструктуриращ се видим свят е съпътстван от разпад и на невидимия свят, който всъщност е Домът на психеята. Така в крайна сметка човешката душа остана без своя познат, усвоен и уютен космос. Днес тя е ценностно маргинализирана и оцелява самоотвержено като самотен воин в суровите условия на дълбоката и тъмна цивилизационна нощ.

В тази нощ като гъвкава змия Матрицата дебне отвсякъде. Структурата на нейната паралелна, виртуална реалност, е съвършена в своя замисъл. Тя се плъзга и прониква във всички нива на живота на личността. Тя предопределя всеки избор и всяко решение на общността. Не съществува алтернатива извън нейните лабиринти – медийни, властови, финансови, политически, икономически.

Единственото, което няма място в този нов модел на света, е класическият човек и неговата класическа, културна, религиозна и цивилизационна памет, в която са сакралните стълбове на съществуването му. Това е Паметта, съхраняваща в метафизичните си пространства философския камък на битието и архетиповата цялост на личността, която от своя страна е част от колективния живот и целостта на племето, народа, нацията и цялото човечество.

Човекът на бъдещето се лишава все повече от паметта за собствената си същност. Глобалният Западен свят, стремящ се към планетарна хегемония, създава успешно нов вид човечество – еднакви, унифицирани, консумиращи хора, потиснали своята национална, етническа, религиозна и полова идентичност. Но въпреки това, старото и вечно Дърво на живота все още крие плодове в клоните си и пази сокове в корените си. Все още има мъже и жени, които чуват песента на листата му. В редуциращия своята менталност и духовност свят тази песен днес звучи в умовете и сърцата на малцина. Това е песента на Паметта, която зове да бъде спасена. В нея е жива надеждата, че тя ще успее да премине през мътния порой на настоящето, за да оцелее в кълновете на бъдещето. Ако това не се случи, ще бъдем свидетели не просто на залеза и рухването на целия Западен свят, а на истински апокалипсис в цивилизационните ориентири на човечеството.

Къде е България във всичко това?

Макар и малка, макар и незначителна брънка в глобалните процеси, тя все още е тук, на своята древна, свещена земя. Предавана и продавана, тя все още се простира от двете страни на своята стара планина, а черното й море целува бреговете й. Ние, малкото останали българи в нея, все още носим в себе си своята национална, културна и духовна памет. Все още можем да я съхраним за бъдещето, въпреки огромния, непосилен натиск от силите на деня и въпреки пълната разруха, която цари в опустошения ни общ Дом. И това е първата крачка към спасяването на нашата България. Най-трудната. Всички останали крачки са невъзможни без нея.

Затова и в последните две десетилетия българското общество така и не можа да се случи, а т.нар. преход се превърна в бездънна, зловонна яма, която погълна милиони съдби и животи. Нашият национален дух се оказа неустойчив срещу поривите на геополитическия вятър, който нахлу от запад. Повечето източноевропейски страни в една или друга степен успяха да запазят самоуважението към собствената си история, култура и идентичност. Ние обаче бяхме прекършени бързо. В последните 6 века историческият ни жребий да бъдем васална територия на две големи империи, Османската и Съветската, се оказа незаобиколим фактор при формирането на способността ни да бъдем суверен на съдбата си. Не успяхме. Ние отново сме бедна, колониална територия на поредната империя. Избрахме доброволно да си спестим отговорността за собствения си живот и отново оставихме други да се разпореждат с него. Твърде дълго елитите ни бяха и са представителна извадка на най-продажните лакеи сред нас, твърде дълго на народа ни беше вменявано, че единственото важно нещо е просто да оцелява поединично. Малцината луди глави бяха предавани и забравяни, а малцината мъдреци оставаха нечути и неразбрани.

Така е и днес.

Така и ще продължава да бъде.

България има нужда от своя Духовен център и от своето ново Възраждане. Колкото и невъзможно да звучи това, без него всичко останало е обречено. Процесът е много труден. И той не касае само нас, а цялата Западна цивилизация, чиято геополитическа периферия сме днес. Както беше казал философът-мистик Георги Гурджиев – „Само онзи, който добре знае колко трудно е събуждането, може да разбере, че за него е необходим дълъг и тежък труд“. Друг изход обаче от лабиринта няма.

Добре дошли в този малък подслон на духа и мисълта, ако минете покрай него, вървейки по вашия път. Малък е, но е чист. Той не ви предлага съзаклятие за революция. За революция са нужни смели и свободни хора. В България те са малцина. За революция е нужен и силен, мъдър водач, готов да срещне Смъртта в очите. В България няма такъв. Народ и водач не са узрели един за друг. Но дори и да се случи, революцията винаги изяжда децата си, когато няма просветен народ, който да продължи делото й. А нашият народ е непросветен и отчаян. Той няма никакво понятие какво и защо му се случва, стоейки на прага на своето историческо заличаване. Затова аз мога да ви предложа само този малък подслон на Паметта, ако душите ви са уморени и тъжни. И огънче, на което да сгреете ръцете си. Пространство, в което да общуваме искрено и почтено. Място, в което да се опитаме да бъдем мъдри. Да бъдем заедно, за да потърсим шанса си за духовно, национално и цивилизационно оцеляване. Защото зимата иде. Усещам я. А с нея идва и дългата нощ.

Паметта на България се нуждае от нас. Тя е част от паметта на отиващата си и позната класическа Европа. Днес тази памет е бездомна, поругана, прогонена. Но децата ни имат право да чуят нейната песен. Това е дългът ни към тях и към тяхното бъдеще. Дългът на честта не очаква награда и не търси отплата. Останем ли безразлични пред нашия самоубиващ се свят, ще се превърнем просто в прашинки, потънали без следа в студения глобален свят на идващите тъмни векове.

Да, Истината боли. Боли да останеш в пълно съзнание, когато всичко си отива. По-лесно е да забравиш. Затова, ако сте избрали да помните, не губете Вяра, Надежда и Любов! Дишайте дълбоко! Все още имаме малкото, което не е изгубено. Когато Паисий извика „О, неразумни и юроде!“, му се получи. Това беше невероятно, но се получи. Защото е знаел как да извика. Знаел е как в тихата килия с мъждукащата свещица да изпише и изпее песента на България.

Нека опитаме пак. Нека се съберем. Нека се преброим. Нека потърсим онова, което ни обединява, а не това, което ни разделя. Колкото и да сме малко – нека охраняваме искрицата на немощния български дух, който днес страда с духа на цялата съвременна цивилизация. Нека се огледаме първо в себе си, а после да се огледаме на Запад и на Изток, на Север и на Юг. Да се огледаме в миналото и в бъдещето, да претеглим безстрастно какво получихме и какво изгубихме от всичките си чужди и свои спасители, но най-вече – какво спечелихме и изгубихме от самите себе си.

А после, ако сме узрели и готови – да тръгнем с тази искрица в нощта и да подирим път за нашата Родина. Ако има народ по нашата земя, ще ни види. Ако няма народ по нашата земя, ще останем сами. Сами срещу студените и безродни очи на змията, впила поглед в нас от дъното на мрака. Но ще знаем, че сме опитали да тръгнем – докъдето успеем да видим.

Докъдето успеем да стигнем.