Очите на цар Самуил

1000 години след трагичната смърт на цар Самуил, който не можа да понесе гледката с ослепените от Василий Българоубиец 14 000 свои войници, едно човече, облечено с властта на зам.-кмет, поиска да ослепи самия Самуил. Светещите в тъмното очи на паметника на българския цар не му се харесали като идея. Или не са се харесали на този, който всъщност го е накарал да вдигне телефона.

Да. Днес не ни е нужен Василий Българоубиец, скъпи сънародници, защото ние с вас отдавна сме се превърнали в нация, която доброволно българоубива и ослепява самата себе си.

Затова и зам.-кметът на Столична община Тодор Чобанов не може да понесе очите на Самуил да просветват в дълбоката българска нощ – току виж събудили нечия приспана съвест. Току виж някой от 7-те милиона слепци вземе, та прогледне, пронизан от погледа на своя цар.

Виж, това наистина ще е проблем.

Но зам.-кметът на г-жа кметицата Фандъкова явно не е очаквал твърдата реакция на скулптора Александър Хайтов, който публично отказа да се подчини на грубото вмешателство от страна на властта в творческата му работа. Може би по-убедително щеше да се справи самият министър на културата, който като колега на скулптора можеше да извади по-„професионални“ аргументи в телефонния разговор с автора на паметника.

Днес, както и вчера, сляпата България върви като сомнамбул към своето неясно бъдеще. Изкуствено предизвиканото медийно разделение по въпроса с новия паметник има една едничка цел – девалвация на всички национални светини, които могат да ни обединят като народ, и превръщането им в профанна бутафория. Но това не стига. Изпълнителният директор на фондация RiskMonitor Стефан Попов, който е и бивш програмен директор в Центъра за либерални стратегии и бивш председател на настоятелството на Институт Отворено общество, инициира подписка в интернет против поставянето на монумента в центъра на София, тъй като „проектът щял да се окаже непоправимо петно в самото сърце на града“. Петно, видиш ли.

Накратко – целта е пребиваване във вечното „Време разделно“, в което живее българският народ. А че живеем и днес в това време, го доказа и изборът на филм на столетието.

Но там, до базиликата „Света София“, от утре вечер ще гледат очите на цар Самуил. И някъде от оня свят духът му, ненамерил десет века покой и утеха, ще продължава да брои слепците, минаващи пред него.

Ще се взира в мрака, да види поне един оцелял едноок на всеки сто. Поне един да е прогледнал, преди лакеите да изтръгнат от душите ни и малкото достойнство, което ни остана от България.