Споразумението за климата в Париж: как можаха да ни причинят това?!

След като заключителните решения бяха договорени на сутринта в неделя, 13-ти декември, Конференцията за климата в Париж най-сетне беше закрита. Почти час след полунощ наблюдатели, представляващи младежки и женски организации, професионални съюзи, изследователски центрове, местното население и бизнеса, бяха попитани за тяхното мнение. Повечето медии вече бяха напуснали събитието. Техническият персонал разглобяваше огромните съоръжения, които бяха издигнати, за да приютят хилядите участници в конференцията, продължила две седмици (и два допълнителни дни). Конференцията на страните-членки на Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата (UNFCCC) беше свършила своята работа, както обикновено, със закъснение и с обичайния резултат.

Прави чест на президента на конференцията – бившият министър-председател и настоящият външен министър на Франция Лоран Фабиюс – че поне се върна в залата в закриващите минути, за да изслуша мненията на наблюдателите, чието присъствие на преговорите лично беше забранил две седмици по-рано. Видя се ужасът по лицето му, когато няколко наблюдатели разкритикуваха споразумението като недостатъчно ефективно и закъсняло. Множеството младежки представители нарекоха Фабиюс предател на тяхното поколение и се зарекоха да продължат да работят за бъдещето, което техните лидери не успяха да им осигурят.

Фабиюс се хилеше като ряпа няколко часа по-рано, когато бетонира приемането на Парижкото споразумение. Честването на този „успех“ в импровизираната конферентна зала в северното парижко предградие Льо Бурже изглеждаше перфектно режисирано.

От своя страна, заедно с президента Оланд, Фабиюс направи това, от което неговата агонизираща Социалистическа партия се нуждаеше, тъй като тя беше на път да изчезне след разгромяващата загуба на скорошните регионални избори във Франция. Партията на Оланд и Фабиюс претърпя толкова тежко поражение, че за да не стане напълно неуместна в политическо отношение, тя оттегли своите кандидати от втория тур на изборите, който  беше проведен на същия ден – 13-ти декември. Социалистическата партия беше достатъчно отчаяна да предприеме този ход, за да може опозиционната Републиканска партия да спечели изборите за сметка на надигащия се Национален фронт. Така тя едновременно успя да договори Парижкото споразумение с чуждестранните политици (които също бяха в отчаяна нужда от празнуване след фиаското в Копенхаген през 2009 г.) и да осуети възхода на крайно дясното във втория тур на местните избори.

Малцина от присъстващите чуждестранни политици бяха добре предразположени към партията на Марин Льо Пен. Някои от тях имат проблем с надигащия се национализъм в собствените си държави. Затова, когато френските дипломати започнаха да „циврят“ пред страните-членки на Рамковата конвенция (както се изрази американски дипломат, съгласил се да разговаря с мен при условие, че запазя неговата анонимност), малко правителства се въздържаха от тържеството на едно споразумение, нямащо почти нищо общо с първоначалните договорки относно действията, които трябва да се предприемат за опазването на нашия климат.

Държавният секретар на САЩ Джон Кери поздрави френския си колега Фабиюс за добре свършената работа по постигането на споразумение, което „ще помогне на света да се подготви за ефектите от промяната на климата: както тези, които вече настъпват, така и тези, за които знаем, че неизбежно предстоят“. Похвала, която на практика призна, че не е направено достатъчно, за да бъдат предпазени хората от последиците на промените в климата.

И двамата пратеника на Европейския съюз – един, представляващ Европейската комисия и един, представляващ Европейския съвет – направиха изявления, в които също възвеличаха споразумението. Макар и да признаха, че то не е съвършено, Китай, Русия и Република Южна Африка също го признаха и поздравиха френския кабинет за добрата работа. Дори и гласовитата защитничка на климата, експертният венецуелски пратеник на конференцията и посланик в Европейския съюз Клаудия Салерно Калдера, изглеждаше подозрително въодушевена от споразумението – едва ли не като платен статист. Фабиюс и неговият екип дирижираха почти перфектен сценарий.

Действително в Парижкото споразумение нямаше място за никакво несъгласие. Единствено съветникът на президента на Никарагуа Пол Оквист наруши тържествената атмосфера, като спомена, че той и други представители не са били допуснати пред аудиторията. Оквист постави под въпрос Параграф 52 от Решението на Конференцията, според който подписалите го страни отнемат правата на днешните и бъдещите поколения да търсят отговорност и обезпечения за загубите, понесени от тях в резултат на споразумението и на действията на развитите държави през последните два века. Той предложи нова уговорка, която не успя да представи навреме поради бързането на Фабиюс за подписване на споразумението.Тази уговорка апелира финансирането по изпълнението на договора да бъде основано на репарации за историческа отговорност. Това беше предложение, което просто повтори действащото международно право, но въпреки това изглеждаше не на място в предварително планирания сценарий. След края на срещата Оквист заяви, че „Никарагуа няма да ратифицира споразумение, което не може да ни предпази от повишения на температурата от над три градуса.“

Въпреки че Фабиюс гордо обясняваше пред камерите как споразумението е одобрено от всички държави, Еквадор и Боливия също проявиха резервираност. Макар че официално приеха споразумението, те изразиха своето съжаление, че то не е достатъчно ефективно, за да насърчи предприемането на нужните действия. Фабиюс дори благодари на еквадорския министър на околната среда за неговото изявление, в което Пачеко имплицитно разкритикува това, което е в самата основа на споразумението: консуматорския капитализъм.

Д-р Джеймс Хансен, водещ учен от световен мащаб по въпросите на климата и работещ доскоро за НАСА, наруши обичайното си мълчание по политическите въпроси и нарече конференцията „измама“, която не води до „никакви действия, а само дава обещания“.

Всичко това не означава непременно, че не е постигнат абсолютно никакъв напредък. Парижкото споразумение сложи края на дълъг период на хапливост и невъзможност да се достигне консенсус. Това е едно необичайно споразумение, тъй като съдържа повече пожелателни изявления, отколкото правни задължения. Член 15 предлага създаването на „експертен корпус“ за прилагане и спазване на споразумението, но въпреки това не му предоставя никакви правомощия, освен да разяснява неясноти по договора. Предложението на Боливия да бъде създаден международен трибунал със законната власт да принуждава подписалите се държави да спазват споразумението беше отхвърлено в края на преговорите.

Най-неизяснени в Парижкото споразумение останаха действията, които държавите трябва да предприемат, за да намалят парниковите си емисии. Член 2 предвижда да бъдат предприети „усилия“, за да се ограничи покачването на температурата до максимум 1.5 градуса, но единственото усилие, което се предприема за неутрализирането на заплахите от промяната на климата, е поддържането на температурното покачване „до не повече от 2 градуса в сравнение с прединдустриалните нива“. И развитите, и развиващите се страни сега имат задължението не само да ограничават вредните си емисии, но и да докладват за техните нива. Това представлява дилема за някои от развиващите се страни, които не разполагат с необходимите ресурси, капацитет и технология, за да спазват новите си задължения. Парижкото споразумение не гарантира, че ще им бъде оказана помощта, от която се нуждаят.

В последния момент беше направена изключително важна промяна относно намаляването на вредните емисии. От САЩ настояха задълженията на развитите държави за намаляване на „вредните емисии в общоикономически план“ да бъдат описани с пожелателен характер и в член 4 думата „ще“ беше заменена с „трябва да“. Точно както режисьорът се съобразява с желанията на един от главните си актьори, Фабиюс се подчини на Кери и чрез техническа ревизия изтри едно от най-основните искания на развиващите се държави, определяйки го като печатна грешка.

Въпреки че бързината, с която споразумението беше постигнато, е по-скоро следствие на политическата обстановка във Франция, отколкото на международната загриженост за промяната на климата, някои мислят, че това все пак е началото на една бъдеща глобална ангажираност. Член 4, параграф 1, на споразумението обаче праща подобни надежди в далечното бъдеще, призовавайки плахо за „глобалното намаляване на парникови емисии възможно най-скоро“. Толкова неясна терминология е необичайна за договор от такъв вид и обикновено демонстрира лошо планиране; а Парижкото споразумение прелива от двусмислени фрази.

Неясни са и условията за понесените загуби и щети в резултат от споразумението. В терминологията на Рамковата конвенция на ООН за изменение на климата това означава подпомагане на държавите, чиито икономики неизбежно ще пострадат поради ограниченията в технологиите и недостатъчното време за адаптиране към промените. Ангажираността в тази посока е нещо, за което развиващите се държави, особено малките островни държави, се бориха усилено. В същото време САЩ не искаха да бъдат поставяни в ситуация, в която да се наложи да плащат за щетите, които те нанасяха на атмосферата в продължение на два века. САЩ настояха тяхната отговорност да бъде ограничена и тя бе ограничена по такъв начин, че лиши от право всякакви минали, настоящи и бъдещи претенции за обезщетение.

Както се изрази един делегат на бразилската младеж, в крайна сметка Парижкото споразумение може да се окаже просто една купчина от листове. Може би щеше да е дори по-уместна една аналогия с несправедливо осъден на смъртна присъда човек, на когото се поднася вкусно френско ястие преди екзекуцията. Докато ястието може да се разглежда като минимална проява на хуманност, то губи хуманитарното си значение в контекста на екзекуцията на невинен човек. В този случай предложеното ястие е просто част от крайно неморално и несправедливо действие.

Когато почти всички делегати на конференцията приключиха с поздравленията и се отправиха да поспят или да празнуват, неприятната работа да бъде казана истината за непокътнатата власт остана за наблюдателите. Почти всички определиха Парижкото споразумение като неадекватно. Единствено представителите на бизнеса изглеждаха доволни. Може би най-честната оценка беше на едно момиче, което видях да се измъчва с двусмислиците на договорения текст. Попитах я как се чувства, тъй като се беше свила в един ъгъл и изглежда трудно сдържаше сълзите си. Отговорът ѝ беше прост: „Как можаха да ни причинят това?!“

Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro

* С незначителни съкращения

Източник: COUNTERPUNCH