от Христо Христов
Ходих до един завод. По работа отидох. Не я свърших, а сега съм отвъд него, седнал в колата и пиша.
Голям бе този завод. И много горди бяхме всички с него. И не само в града и държавата. Целият СИВ беше горд. И имаше защо. Беше сред трите завода в света, в който се произвеждаха дискове. Твърди дискове. За компютри. И не само дискове. Но дълга е темата…
Как знам това ли?!
Шест месеца общо работех в него. Три преди и още толкова след като бях в казармата. И напуснах. И тогава, в 1990-та, имаше защо човек да е недоволен.
Влязох в цеха, който тогава беше ГАПС. Все още има хора, които знаят какво е това. За другите ще кажа, че освен часовник (за замерване на допуск) друго почти не пипах. Не само аз, а и всички колеги. Някое копче за корекция по машина, ако се наложи, и това е. Кой работеше ли? Ами роботи. Те управляваха склада с детайли, те товареха, те транспортираха, пак те вземаха от станцията детайла и го поставяха във фреза или струг. Те вземаха готовия детайл от струга или фрезата и пак те го отнасяха някъде за други операции…
А ние, аз, колегите, играехме карти. В английския двор. И такъв си имахме тогава.
Влязох в цеха. Цех ли казах?!
Пет декара празно хале, което днес е толкова празно, че и нищото вече го няма. Просто го няма…
Иначе заводът в някои корпуси работи и днес.
За това пиша. Защото, когато излизах, видях смяната – смяната, която идва сега. Представих си как влизахме ние, хиляди, ведри, усмихнати, с шеги. И тези хора днес. Трийсетина души с един автобус… мрачни, унили, забили поглед в земята…
Казах ли?! Заводът работи и днес. Не, не произвежда дискове, ключета правят. Не питах къде ги монтират. Ключетата къде монтират. Това за мен днес не е важно.
Пред очите ми още са хората… Онези тогава и тези от днес.
Днешните хора…
Оставяне на коментар