Марс и Хефест: Завръщането на историята

Нека ви разкажа една „археофутуристична” притча, основана на вечния символ на Дървото, което ще сравня с ракета. Но първо да погледнем към мрачното лице на новия век.

Двадесет и първи век ще бъде векът на желязото и бурите. Светът в 21 век няма да бъде тази хармонична бъдеща епоха, която предсказваха още през 70-те години. Той не се превърна в глобално село, както прогнозира Маршал Маклуън през 1966 г., или в планетарната мрежа на Бил Гейтс, не е заплашен от края на историята в стила на Франсис Фукуяма: либерална глобална цивилизация, контролирана от единен център. Той ще се превърне във век на съревноваващи се нации и етнически сили. И, парадоксално, нации-победители ще станат тези, които останат предани или се завърнат към ценностите и реалиите на своите предци – биологични, културни, етични, социални и духовни, и в същото време останат технократи. Двадесет и първи век ще бъде епохата, през която Европейската цивилизация, прометеевска и трагична, но изначално крехка, ще претърпи метаморфоза или ще излезе на пътя на неотменимото изчезване. Ще бъде решаващ век.

На Запад 19-ти и 20-ти век са времена на вяра в еманципацията от законите на живота, вяра в собственото всемогъщество, особено след като човекът стъпи на Луната. Много е вероятно 21-ви век да постави всичко на мястото си и да се „върнем“ към реалността, нищо чудно – чрез страдание.

19-ти и 20-ти век станаха свидетели на кулминацията на буржоазния дух, на тази умствена едра шарка, на това чудовищно и деформирано подобие на елитарна идея. Двадесет и първи век, време на бури, ще види едновременното обновяване на концепциите на народа и на аристокрацията. Буржоазната мечта ще се руши в резултат на разложението на нейните фундаментални признаци и дребнави обещания – щастието е непостижимо чрез материализъм и консуматорството, чрез триумф на транснационалния капитализъм и чрез индивидуализъм. Щастието не произлиза от сигурността, мира или социалната справедливост.

Нека да култивираме песимистичния оптимизъм на Ницше. Както писа Пиер Дрийо ла Рошел: „Вече не съществува ред, който си струва да се съхрани, нужно е да се създаде нов ред.“ Ще бъде ли началото на 21-ви век трудно? Всички индикатори ли вече са в червената зона? Толкова по-добре. Предсказваха ли края на историята след колапса на Съветския съюз? А сега желаем завръщането му – гръмовно, войнствено и архаично. Ислямът възобновява своите завоевателни войни. Американският империализъм се пука по шевовете. Китай и Индия желаят да станат свръхдържави. И така нататък… Двадесет и първи век ще премине под двойнствения знак на Марс – богът на войната, и Хефест – богът, който кове мечове, повелителят на технологиите и хтоничния (подземния) огън. (На снимката – стауя на Марс от 1 век, намерена във Форума на Нерва – Капитолийски музей, Рим)

Тетида получава оръжията за Ахил от Хефест. Художник – Антонис ван Дайк (1632 г.)

Към четвъртата епоха на Европейската цивилизация

Великата Европейска цивилизация (не бива да се колебаем да я наричаме велика цивилизация, въпреки сладкодумните етномазохисти-ксенофили) ще бъде в състояние да оцелее в двадесет и първи век само след агоническа преоценка на някои свои принципи. Тя ще оцелее, ако остане вярна на своята извечна метаморфическа личност: да се променя, оставайки себе си, да култивира вкорененост и трансцендентност, преданост към същината си и грандиозните си исторически амбиции.

Първата епоха на Европейската цивилизация включва античността и средновековието – времето на бременността и растежа. Втората ера е периодът от вековете на Великите открития до годините на Първата световна война – време на формирането, когато Европейската цивилизация завладява света. Но както Рим или Империята на Александър, тя е пропиляна от прекалено щедрите си деца – Западът и Америка, и от онези народи, които тя колонизира. Третата епоха на Европейската цивилизация започва, в трагично ускоряване на историческия процес, с Версайския договор и с края на гражданската война 1914-1918 г. Настъпва катастрофалният ХХ век. Четири поколения бяха достатъчни, за да унищожат делата на предишните четиридесет. Историята напомня тригонометричните асимптоти на „теорията на катастрофата“: розата увяхва в пика на своята красота, ураганът удря след период на слънце, топлина и спокойствие. Тарпейската скала до Капитолия!

Европа стана жертва на собствения си трагичен прометеизъм, на своята отвореност към света. Жертва на прекалената имперска експанзия – универсализъм, забравил етническата солидарност, а също и жертва на дребнавия си национализъм.

Четвъртата епоха на Европейската цивилизация започва сега. Това ще бъде епохата на възраждането или смъртта. Двадесет и първи век ще бъде съдбоносно време, век на живота или смъртта на цивилизация, наследница на братските индоевропейски народи. За разлика от религиите на пустинята, европейските народи в дълбините на сърцата си знаят, че съдбата и провидението не са господари на човешката воля. Подобно на Ахил и Одисей, истинският европеец не пада по лице пред боговете, а остава прав. В историята няма неизбежност.

Притча за Дървото

Дървото има корени, стъбло и листа. Те въплъщават, съответно, принципа на тялото и душата.

1) Корените представляват „Принципа“, биологичната основа на народа и неговата територия, неговото отечество. Корените не ни принадлежат, те преминават по наследство от предците към потомството. Те принадлежат на народа, на духа на неговите предци и произлизат от народа. Те са това, което гърците наричат ​​ethnos, а германците – Volk. Именно заради това всяко смесване на раси води до голяма загуба на капитал, който трябва да се предава по наследство и по силата на това може да се нарече предателство. Ако Принципът изчезне, то и бъдещето не е възможно. Ако се отсече или повреди ствола, дървото може и да се възстанови. Дори и наранено, дървото може да продължи да расте, при условие, че неговият Корен и неговата родова основа са надеждни и почвата продължава да го храни със соковете си. Но ако корените са отрязани, а почвата е замърсена, с Дървото е свършено. Ето защо териториалната колонизация и расовата амалгамация са безкрайно по-сериозни и опасни от културното или политическото заробване, след което народът може да се възстанови.

Корените, според принципа на Дионис, растат и проникват в почвата с нови разклонения: те са демографската жизненост и териториалната защита на Дървото от плевелите. Корените, „принципът“, са в постоянно движение. Те задълбочават своята същност, както отбелязва Хайдегер. В същото време Корените се явяват в едно и също време и „традиция“ (която се предава през поколенията), и „Arche“ (източникът на жизненост, вечното подновяване). По този начин корените са проявление на най-древната памет на предците и на Дионисиевата вечна младост. Последното се отнася и за глобалната концепция на задълбочаването.

2) Стволът е „сома“-та, тялото на дървото, културният и психичен израз на хората, постоянно обновяващ се, подхранван от сока от корените. Не е твърд, но не е и твърде мек. Той расте в концентрични кръгове и се стреми нагоре към небето. Днес тези, които искат да неутрализират и да унищожат европейската култура, се опитват да го „консервират“ под формата на паметник от миналото, като във формалдехид, за нуждите на „безпристрастните“ изследователи, или просто да изтрият историческата памет на по-младите поколения. Те вършат работата на дървосекачите. Стволът расте и се променя от век на век върху земята, която го държи и храни. Днес Дървото на старата европейска култура е изкоренено и отстранено. Десетгодишен дъб не изглежда като дъб на хиляда години. Но това е също дъб. Стволът, който е в състояние да издържи мълния, се подчинява на принципа на Юпитер.

3) Листата – това е най-крехката и красива част на дървото. Тя умира, изсъхва и се появява отново като слънцето. Тя расте във всички посоки. Листа са психиката, тоест, цивилизацията, производството и изобилието от нови форми на творчеството. Тя е смисълът на живота на Дървото, неговото самовъплъщение. Освен това, на кой закон е подчинен растежът на листата? Фотосинтезата. Така да се каже, „използване на силата на светлината“. Слънцето подхранва листата, а те на свой ред произвеждат жизненонеобходимия кислород. По този начин зеленината се подчинява на аполоническия принцип. Но – внимание! Ако короната на дървото расте произволно и диво (както европейската цивилизация, която поиска да се превърне в световна Западна цивилизация и да се разпространи по цялата планета), то ще бъде уловено от бурята, като зле закрепено платно, ще бъде повалено, ще бъде вдигнато заедно с корените, които са родили листата. Короната трябва да се подстригва, да бъде дисциплинирана. Ако европейската цивилизация иска да оцелее, не бива да се опитва да се разпространява по цялата Земя и не бива да разтваря обятията си за всички жители на света … като короната, която твърде безстрашно расте във всички посоки и позволява на лианите да я задушат. Тя трябва да се съсредоточи върху своето жизнено пространство, т.е. в Евросибир. Оттук и значението на императива „етноцентризъм“ – термин, който не е политкоректен, но е жизненоважно да бъде предпочетен пред „етноплурализма“ ( в действителност – мултиетнически модел на обществото, насърчаван от мошеници или лъжци, за да смутят съпротивителния дух на бунтовния младежки елит).

Можем да сравним триединната метафора на Дървото с метафората на изключителното европейско изобретение – ракетата. Горящите двигатели – това са корените, с техните хтонични пламъци. Цилиндричното тяло напомня ствола на дървото. А капсулата, носеща спътници или кораби, задвижвани от слънчеви панели, ни напомня за листата на дървото.

Дали е просто съвпадение фактът, че петте голями серии ракети, построени от европейци, в това число изселници в САЩ, са получили имената на Аполон, Атлас, Меркурий, Тор и Ариадна? Дървото – това е народът. Както ракетата, то се издига към небето, но тръгва от земята, от плодородната почва, от която са отстранени всички паразитни корени. На ракетната стартова площадка се поддържа идеална чистота и защита. По същия начин добрият градинар знае, че за да расте дървото високо и силно, трябва да изчисти почвата от плевели и сухи корени, да освободи ствола от хватката на паразитни растения, а линеещите и диворастящи клони да подреже.

От здрач до зори

Париж

Този век ще бъде столетие на метаморфното възраждане на Европа, като Феникс, или на изчезването й като историческа цивилизация и превръщането й в космополитен и стерилен лунапарк, докато в същото време останалите народи запазват своята идентичност и преумножават силата си. Европа е заплашена от два взаимозависими вируса: вирусът на загубата на своята същност, самозабравянето и вътрешното пресъхване, и вирусът на прекалената „отвореност към другите“. В двадесет и първи век, за да оцелее, Европа трябва да се прегрупира, тоест, да си възвърне паметта за своята история и да започне отново да следва своите фаустовски и прометеевски стремежи. Такива са изискванията на coincidentia oppositorum, конвергенцията на противоположностите, или двойната необходимост от памет и воля за власт, съзерцание и иновативно творчество, вкорененост и трансцендентност. Хайдегер и Ницше…

Началото на двадесет и първи век ще се превърне във водещата до отчаяние световна полунощ на света, за която говори Хьолдерлин. Но след най-тъмните часове идва изгревът. Слънцето ще се върне, Sol Invictus. След залеза на боговете ще настъпи зората на боговете. Нашите врагове винаги са вярвали във Великата Вечер и техните знамена носят звездите на вечерта. Обратно, на нашите знамена блести звездата на Голямата Утрин с разклонени лъчи, със слънчевото колело, със цветето на слънцето по пладне…

Катедралата в Кьолн

Великите цивилизации могат да преминат от мрака на упадъка към възраждането. Ислямът и Китай са примери за това. САЩ не е цивилизация, но е общество, глобална материализация на буржоазното общество, комета, с мощност колкото безцеремонна, толкова и преходна. Америка няма корени. Това не е нашият истински противник на сцената на историята, тя е просто паразит.

Времето на завладяването приключи. Идва време за повторно завладяване, вътрешно и външно, за ново присвояване на нашата памет и на нашето пространство. И то какво пространство! Четиринадесет часови зони, над които слънцето никога не залязва. От Брест до Беринговия проток – това наистина е Империята на слънцето, мястото на раждането и разширяването на индоевропейските народи. На югоизток живеят нашите индийски братовчеди. На изток – великата Китайска цивилизация, на която й предстои да реши дали да бъде наш приятел или враг. На запад, от другата страна на океана – Америка, чието извечно желание е да предотврати нашия континентален съюз. Но дали винаги ще бъде в състояние да го спре?

И на юг се намира най-голямата заплаха за нас, издигаща се от дълбините на вековете, заплаха, с която не можем да търсим компромиси.

Дървосекачите се опитват да отсекат Дървото, много от тях са предатели и колаборационисти. Длъжни сме да защитим земята си, да опазим народите си. Започна обратното броене. Все още имаме време, но съвсем малко.

А след това, дори и да отсекат ствола или да бъде повален от буря, корените остават, винаги плодородни. Само един жив въглен е достатъчен, за да съживи огъня.

Разбира се, те могат да отсекат дървото и да разчленят тялото му, както в песента на здрача, и анестезираните европейци може би няма да почувстват болка. Но земята ни е плодородна. И едно семе е достатъчно, за да започне нов растеж. В двадесет и първи век ние трябва да подготвим децата си за война. Трябва да образоваме нашите младежи, дори и само една малка част от тях, като бъдещия нов елит.

Днес ние се нуждаем от нещо повече от висок морал. Нужен ни е хиперморал, тоест, ницшеанската етика на трудните времена. Когато човек защитава народа си, собствените си братя и деца, той защитава най-същественото. Тогава той следва не правилата на Агамемнон, Леонид и Карл Мартел: побеждава правото на меча, чийто бронз или стомана отразяват блясъка на слънцето. Дърво, ракета, меч: три вертикални символа, пронизващи небето от земята, от Земята до Слънцето, съживени от мъзга, огън и кръв.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК