Жив е

Дописка за в-к „Нова България“, Букурещ, 3 май 1876 – написана непосредствено преди Христо Ботев да поеме към Дунавския бряг

Захваща се вече драмата на Балканския полуостров. Многославният восточен въпрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своя трети акт и няма вече съмнение, че той ще да се изкара до край. Първият акт захванаха юначните братя херцеговинци; вторият премина в безполезни стратегически, и дипломатически пантомими от страна на Сърбия и на Черна Гора; а третият, на който началото трябваше да бъде край на безчовечното турско господство и в който трябваше да участвува всичкият южнославянски хор, се захвана само от нашия нещастен и до край убиен български народ.

Телеграфът и частни наши писма ни донесоха известието, че всичката пловдивска каза е потънала в кръв и бунтът е обхванал средата на Балкана от Сливен и до Троян, и Средна Гора от Панагюрище до Стара Загора. Други така също верни известия ни дадоха да разберем, че и нашите шопи в Пирот и в Белоградчик са дигнали топора си против своите петвековни кръвопийци. Освен това, железницата между Варна и Шумен е прекъсната, а това е знак, че и в Дунавския вилает нашето народонаселение е присъединило и ще присъедини своите яки мишци в съсипването позорните вериги на робството. С една дума, българският бунт е влезъл вече в своите права и борбата се е захванала с всичката своя отчаяност. Касапницата ще бъде страшна и отвратителна, жертвите ще бъдат безбройни и от двете страни. Но треперете, тирани! Полудейте, дипломати! Късайте си косата, велики царе юдейски на капитала! Босфорският идол ще падне, „болният човек“ ще да умре и вашите безбройни капитали ще да потънат в помията на турския разврат и в свещената кръв на нашата свобода.

Тука не е Меншиков в Цариград и Русия със своите казаци на Дунава, против която да станете и избиете цели 800,000 живи същества и да потрошите повече от 8 милиарда франка, за да опазите европейското равновесие. Тука не е Сърбия и Черна Гора със своите дълбокоумни князе и дипломати, против които да употребите игото и махмузите на г. Андраши, за да ги накарате да не разбъркват сдружения „общи мир“. Тука не са ромънските трима патриоти, които за едно „аферим“ от страна на турците са готови да пазят своята строга неутралност до такава степен, защото от страх за своя латинизъм би били готови да ни изпроводят там, където са изгинали техните прадеди Бранковяни.

Тука е гласният, отчаяният и мъжественият седеммилионен български народ, който в продължение на цели пет столетия е носил на плещите си най-безчовечното робство в Европа и който днес въстава и иска от света едно от тия две неща: или свобода, или смърт! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцията е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и живот на новото, на здравото и на човеческото.

Ще може ли някой да отстрани тая сентенца и да накара природата да влезе в друг път? Ще поиска ли общочовешкият деспотизъм да се турне още веднаж против стремленията на нещастната турска рая? Ние знаем твърде добре, че в Европа, която се гордее с всякакви „богоугодни“ и „человеколюбиви“ учреждения и в която има съставени общества даже за състрадание към животните, – в тая съща Европа е съществувал и съществува заговор против освобождението на южните славяни и въобще против свободата на всичкото човечество; ние знаем така също, че тоя заговор е олицетворен в така наречената европейска дипломация, на която проводник в настоящето време е благородният татарски граф Андраши; знаем най-после, че всичките дипломатически доброжелания на Европа да се облекчи чрез някакви си административни реформи животът на турската рая, не са нищо друго, освен желания да се отстрани за време окончателната смърт на Турция и да се задържи с това причината на една кървава общеевропейска война, в която една или две държави да могат безпрепятствено да хвърлят жребии връз ризите на Турция — една Босна и Херцеговина, а друга на Цариград и на всичките черноморски богати страни.

Следователно — твърде близо е до ума, че и в тоя случай дипломацията ще се притече със своите политически услуги и ще се опита да излъже въстаналата рая така също, както е лъгала, лъже и се приготовлява последен път да излъже отчаяните вече херцеговинци. Но късно е вече! Нека дипломатите смятат „раята“ за скотове, нека Андраши пише реформаторски ноти, нека и европейската официална журналистика оплаква упорството на въстаналите; ние вярваме и мислим, че всичко това ще има смисъл до тогава, докато силата на гладиаторите придобие почтителност както пред своите врагове, така и пред своите неприятели, т. е. Европа ще има право и повод да се намеси със своите „человеколюбиви“ предложения само тогава, когато въстанието се ограничи само в една или две провинции. Повдигне ли се всичкият български народ, излязат ли из своите граници Сърбия и Черна Гора и не съгласят ли се херцеговинците и бошанците да положат оръжието си и пред втората нота на Андраши, то въпросът е решен и свободата на Балканския полуостров е осигурена. Не в тая ли ера влизаме ние?

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, засмена!

„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!