Спомням си разговора, който проведох с германския посланик в Атина и г-н Ципрас през февруари 2013 г., по време на прием в руското посолство. Разговарях с посланика, когато Ципрас – по това време лидер на опозицията – ни видя и се приближи. Бях във весело настроение и нещо ме подтикна да направя една шега, която в действителност беше нещо повече от закачка. Щом Ципрас се присъедини към нас, казах: „Ти ще унищожиш Европа.“
Не беше ясно към кого точно се обръщам, тъй като не гледах към нито един от събеседниците си. Те подскочиха и попитаха: „Кой?“. А аз им казах: „И двамата. Ти ще се разбунтуваш“, отправих поглед към Ципрас, а след това се обърнах към германския посланик – „А ти ще го спреш“.
Преди 15 години интервюирах Карл Ламерс относно германската стратегия спрямо Европа и света. Предполага се, че той е нещо като духовен водач на Волфганг Шойбле и неговия специален „финансов“, не особено добре маскиран германски национализъм.
Ламерс ми обясни – и трябва да призная, доста откровено – неговата идея за Европа, която трябва да бъде „преустроена“ на принципа на „променливата геометрия“ (става въпрос за идеята, че отделните части на ЕС трябва да бъдат интегрирани с различна скорост и до различна степен, в зависимост от политическата ситуация във всяка отделна държава – бел. ред.) Изводът от това, което ми каза, беше, че Гърция трябва да бъде част от един Южноевропейски (Балкански) „полюс“.
Бях съгласен с Ламерс, че европейската интеграция е напълно ирационална (в действителност тя не беше толкова ирационална; просто силите, стоящи зад нейния строеж, изграждаха много по-различна структура от тази, която претендираха, че строят). Този ирационален характер бе на път да стане много по-очевиден с колосалното разширение на Европейския съюз през 2004 г. с цели десет нови страни-членки. Всяка от тях бе с различно развита икономика и много различен исторически контекст; налице не бе никакъв механизъм за уравновесяване на тази реалност. Това разширяване беше не толкова европейски, колкото един „глобализационен“ проект на НАТО. То също така беше и директна причина за голямата „екзистенциална“ криза на ЕС, която настъпи през 2010 г., когато Европа трябваше да реши как да се справи с последиците от Американската финансова криза от 2008 г. (Брюксел и Берлин в крайна сметка разрешиха проблема, като прехвърлиха цялото бреме от кризата на една страна-членка на ЕС, Гърция, и буквално я унищожиха. Изглежда чудовищно и наистина е такова, но тази идея следваше своята собствена логика. Все пак ако не бяха сторили това с Гърция, трябваше да се опитват да принудят банките да платят за хаоса, който създадоха.)
Алексис Ципрас (вдясно) и финансовият министър Евклидис Цакалотос
С Ламерс постигнахме консенсус, че самата структура на ЕС е неправилна. Но една грешка не трябва да бъде заменяна с друга. Опитах се да му обясня, че ако някой сбърка, като покани определени приятели на семейна вечеря, той не може просто да им каже, че трябва да стоят в кухнята. Никой не иска да бъде в кухнята, особено ако е поканен като пълноправен член на семейството, и никой не се е присъединил към ЕС, за да бъде негов второразряден или треторазряден член. (Хелмут Шмит бе на същото мнение. Той казваше, че включването на Гърция в еврозоната е грешка, но тъй като тази грешка вече е направена, на гърците трябва да се помага да останат там, където са били поканени. Това, разбира се, би предположило дълбоки структурни реформи в еврозоната – мярка, до която никой не желаеше да прибегне.)
Естествено, не успях да убедя Ламерс във всичко това; той твърдо вярваше в собствените си представи за нещата и може би се надяваше, че ще изгради нова „голяма стратегия“ за Германия в годините след нейното обединение. Ламерс едва ли си е представял, че проправя път на банките и САЩ към управлението на Европа.
Около десет години след като направих интервюто, неговият последовател Шойбле съзря във финансовата и гръцката криза възможност да приложи неговите идеи. Той упражни максимален натиск над Гърция, вероятно надявайки се да я накара да напусне еврозоната. (Шойбле продължава да настоява, че за безпрецедентната катастрофа на държавата са виновни единствено гърците. На икономическия форум в Давос той индиректно нарече Ципрас „глупак“. Веднъж помолих неговия приближен Хорст Райхенбах, ръководителя на Европейската работната група за Гърция, да коментира разликата между Португалия и Гърция. Той ми даде по-просто обяснение от глупостта на гърците и интелигентността на г-н Шойбле. „Изискахме от гръцката икономика три пъти повече, отколкото от португалската.“)
Превръщането на Гърция в „перфектната европейска провинция“
Публикувах интервюто с Ламерс във вестника ми в Гърция. Не помня какво точно заглавие му сложи редакторът, но беше нещо от сорта на „Искат Гърция да бъде извън вътрешното ядро на Европа“. Редакторът ми беше доволен от заглавията, които предизвикваха голяма сензация, както и от европейската „привлекателност“, която придавах на вестника.
Той обаче беше може би единственият човек в цяла Гърция, който обърна някакво внимание на интервюто. Никой не искаше да мисли по този въпрос. Гръцкият „елит“ – вече значително охранен от огромните финансови блага, които Сименс раздаваше навсякъде в Атина (в замяна за това, че превземаше гръцкия пазар) – дори не искаше да прочете какво казва Ламерс. Все пак гърците бяха доволни от „Европа“ и Атина правеше всичко по силите си да забрави своята собствена „източна“, „балканска“ идентичност – както и всякакви гръцки национални интереси.
„Неолибералният социалист“, икономическият министър Никос Христодулакис (член на прогерманското и проевропейско правителство на Костас Симитис), заедно с председателя на Националната банка на Гърция Теодорос Карацас, дори измисли формула за гръцката външна политика, разкриваща по невероятен начин манталитета на тогавашното управление: „Трябва да припознаем гръцките национални интереси с тези на могъщите и богатите.“
Фактът, че Христодулакис и Карацас не разбираха нищо от външна политика, им помогна да стартират подобна „доктрина“, която беше изградена върху противоречие. Имайки предвид обективния характер на националните интереси на която и да е държава, решението да ги „припознаеш“ с интересите на могъщите и богатите (САЩ, Германия, ЕС, НАТО и Израел) на практика е равносилно на това да им се предадеш. Новата „доктрина“ не бе нищо повече от отражение на факта, че по време на управлението на Симитис цялостната „стратегия“ на Атина беше да унищожи възможно най-много аспекти на националната политика, превръщайки по този начин Гърция в „перфектната провинция“ на ЕС и НАТО.
Гръцкият елит правеше всичко, което Брюксел, Берлин, Вашингтон и Париж искаха от него. Той дори манипулира – с помощта на Голдман Сакс – статистическата информация за изпълняване на Маастрихтските критерии, за да може Гърция да влезе в еврозоната. Този политически курс намери своята логична развръзка и управниците в крайна сметка предадоха държавата и народа си на „кредиторите“ след 2010 г.
Гръцкият елит копнееше да забрави своите „източни“, „балкански“ идентичност, история и произход. Част от него дори дълбоко се срамуваше. Последното нещо, което този елит искаше да обмисли, бе завръщането към планирания от Ламерс „югоизточен балкански полюс“. Управниците бяха готови на всичко, за да останат в „първия полюс“ на ЕС и именно заради това стратегията на Шойбле (разрушаването на Гърция, което да я провокира да напусне еврозоната) се провали с гръм и трясък.
Синдромът на „битото куче“
При разоряването на Гърция Шойбле предизвика такъв ступор сред представителите на гръцкия елит, че те дори за секунда не искаха да обмислят излизане от еврозоната. Гръцките управници бяха вцепенени от перспективата внезапно да управляват държава, която отдавна е престанала да функционира автономно и се намира в пълен колапс след шест години получаване на помощ от своите „партньори“ и МВФ. В тази връзка можем да споменем, че в резултат от тази „помощ“, от 2010 г. насам Гърция е претърпяла повече материални загуби (като процент от БВП), отколкото Франция през Първата световна война!
В продължение на много години германските лидери, банкери и еврократи „обучаваха“ гръцките политици – а след това и средната класа – в това да играят ролята на добри ученици, които да гледат как Европа разрешава всичките им държавни проблеми. Сега тези лидери искаха от тях да направят обратен завой и да изоставят „европейската идеология“, на която са основавали всичко през последните десетилетия – и то без да им предложат никаква алтернатива.
Разрушителна (и саморазрушителна) стратегия
През 2001 г. интервюирах Ламерс, тъй като се опитвах да разбера в каква посока иска да поеме Германия. Последният път, когато бях в Берлин, беше, за да отразя посещението на Горбачов в източната част на града. В началото на 21-ви век бях изключително любопитен да разбера какво тази толкова важна за цяла Европа държава мислеше за своето бъдеще и за бъдещето на континента. С удивление открих, че германците, най-романтичният европейски народ, нямаха какво друго да сложат в центъра на обединената си столица – сцена на някои от най-драматичните събития, които оформиха историята на света ни – освен един огромен търговски център „Сони“. Това ми изглеждаше като символ на ново обвързване между Германия и Парите – една винаги сложна връзка, както ни учи „Фауст“ – и на пълното поглъщане на страната от глобализирания свят. Възприемах този „Сони“ център като немския архитектурен еквивалент на „Края на света“ на Франсис Фукуяма (в своето произведение писателят от японски произход описва западната либерална демокрация като върховна точка на управление, а нейното глобално разпространение като крайна точка на човешката социокултурна еволюция – бел. ред.).
Какво се случи обаче с германската история и идентичност? По какъв начин се изпариха? Къде бяха на първо място? Задавах си тези въпроси. Крайно скептичен съм към хора, било то германци или гърци, които се опитват да прикрият истинската си идентичност. И както понякога се случва в музиката, тишината може да означава повече от звука.
Повечето германци обичат логиката. Хегел, един от най-големите германски мислители, написва „Науката логика“. Карл Макс – в определен смисъл последовател на Хегел – се опитва да създаде пълна теория на икономиката и обществото и оставя своя незавършен (и няма как да бъде иначе) труд „Капиталът“. Айнщайн прекарва голямата част от живота си в опит да състави една цялостна система, включваща всички сили във вселената. Макар че той въвежда понятието „наблюдател“ във физиката, борбата му срещу това да приеме несигурността е очевидна – както можем да видим и в известната му фраза, отправена срещу Нилс Бор: „Бог не играе на зарове“ (впрочем Хераклит възприема света по тъкмо обратния начин, когато казва: „Времето е дете, което хвърля зарове“).
Търсим нещо, когато най-много се нуждаем от него. Това, което се случва с германските лидери, Гърция и ЕС, не е триумф на логиката, а по-скоро триумф на психоанализата – едно понятие, също родено в немското пространство. Тук имам предвид начина, по който Шойбле и Меркел се опитаха да възстановят някаква форма на „германски национализъм“ и „германска дисциплина“ в Европа, и в крайна сметка не само нараниха тежко международния политически авторитет на Германия, но и доведоха Европейския съюз на една крачка от разпадане.
Берлин успя да победи гърците. Същевременно с това убеди френските работници и белгийските държавни служители, че не трябва да правят и най-малката отстъпка. Един от слоганите на френските демонстрации бе „Ние не сме гърци“. Британците пък обмислят дали да останат в ЕС. Гърция бе укротена единствено временно. Последното чудовищно „споразумение“ с кредиторите бе сравнено от най-стария и много десен гръцки вестник Estia с Версайския договор. Бъркат се, то по-скоро прилича на условията за предаване от Потсдамската конференция. Ситуацията в Гърция не само няма да бъде стабилизирана; тя може да навлезе в една нова и непредсказуема фаза (с геополитически конотации). Вашингтон е наясно с това и може би по тази причина изпрати в Атина своя предишен посланик в Киев, един от „най-динамичните“ американски дипломати – с никакъв опит в ЕС, но с голям опит в Украйна, Иран и Латинска Америка.
През 1917 г. изолационистът и пацифистът Удроу Уилсън не допуска като опция интервенцията на неговата страна в Европейската война. Два месеца след като обявява за последно тези свои намерения, той ги забравя напълно и САЩ се намесват в Европа, като по този начин запечатват поражението на Германия през Първата световна война. Оттогава насам те никога не са напускали континента.
Чрез политиката, която следва през последните години в Гърция, а също и в Украйна, Берлин предостави на САЩ и на новата „финансова империя“ най-ценното средство, от което те се нуждаят, за да продължат да доминират континента, като използват неговите различия; същевременно с това той разруши добрите взаимоотношения и съдействието с Русия, а това е една от основните предпоставки Германия – и Европа като цяло – отново да станат независими.
Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro
Източник: Katehon
Оставяне на коментар