Глобализацията и гладът

От проф. Елена Ковальова, Максим Ковальов, Данило Радионов

Светът влезе в XXI век с товар от сериозни нерешени проблеми, сред които особено се открояват заплахите, имащи взривоопасен характер и поставящи човечеството е на ръба на оцеляването. Именно към тези проблеми се отнасят масовият глад и недохранването, засягащи в различна степен както развиващите се страни, така и развитите икономики.

Гладът е термин, използван както за обозначаване на усещане, съпровождащо определено физиологично състояние на организма, така и за обозначаване на социално масово явление, изразяващо се в продължително, недостатъчно удовлетворяване на хранителните нужди на големи групи от населението.

По оценки на Световната здравна организация (СЗО), от всеки 100 души, живеещи в момента на земното кълбо, 10 са недохранени. 200 милиона души са на ръба на оцеляването. Според Организацията по прехрана и земеделие на ООН (FAO), Азиатско-тихоокеанският регион е най-засегнат от глада и недохранването – 642 милиона души. Следва Южна Африка, където 265 милиона души страдат от глад и непълноценно хранене. Всяко трето дете в света умира именно от глад, а още 200 милиона от най-малките граждани на планетата гладуват постоянно. Начело в списъка на детската смъртност от глад са Африка и Азия. Там живеят 90% от всички гладуващи деца в света, а 132 от хиляда деца умират преди да са навършили 5 години.

Гладът – като крайна проява и огромно социално бедствие – е атакувал огромни маси от хора в древността, в Средновековието, в периоди на новата и най-новата история.

Натрупаният многовековен опит показва, че този проблем е синтетичен феномен, който не е затворен в рамките на общественото възпроизводство и изисква по-широк подход. Както беше посочил големият руски физиолог Иван Павлов, „връзката на живия организъм с околната среда е връзка, опосредствана от въпроса за прехраната“. Храната, която в първоосновата си принадлежи на местообитанието, вече се използва като продукт на културата и в този смисъл неутрализира противопоставянето в рамките на системата „природа – култура“, заемайки в нея междинно, преходно място. И то съвсем не е второстепенно, както се вижда, например,  в използвания в класическата география термин „цивилизация на ориза“, в който оризът има водеща роля не само в храната, но и в целия комплекс от духовни връзки между хората и природата.

Липсата на храна съпътства човечеството през цялата му история. В митологията на индианците от Централна Америка е съществувало божество на глада, а благодарение на ръкописите на маите и свещените книги на древните жители на региона, легендите, ритуалите, свещените религиозни символи, сега ние можем да съдим за изключителната роля на тяхната основна хранителна култура – царевицата. В гръцката митология гладът е сред човешките пороци и нещастия, освободени от кутията на Пандора и плъзнали из цялата Земя.

До XIV-XV в. гладът многократно е покосявал милиони хора и винаги е бил последван от епидемии от всякакъв вид, довели до масово унищожение на населението. В Англия, например, в периода 1005-1322 г. са били фиксирани 36 гладни епидемии. Едва през късното Средновековие недостигът на храна в европейските страни започва да отслабва: наблюдава се развитие на търговията, въвежда се съхранението на зърно, усъвършенства се транспортът – всичко това облекчава участта на населението през нископлодородните години и частично го спасява от преждевременна смърт.

Тенденцията към подобряване на ситуацията обаче се разпространила само над определени региони, което довело до рязка териториална диференциация според нивото на добиване и консумация на храна. Тя започнала да се появява след победата на индустриалната революция на Запад и се влошила по време на образуването на колониалните империи. Проблемът с преодоляването на съществуващата пропаст все още е далеч от решението си и недостиг на храна има и днес. Не е случайно заключението, че човешката история винаги е била история на борбата за насъщния. Оттук следва и песимистичният извод, ясно формулиран от бразилския учен Жозе де Кастро в книгата му „География на глада“ (1954): „Много е трудно да се разбере как това висше животно, този господар на вселената, спечелил толкова битки с природата, не успя да спечели решителна победа в борбата за прехрана. В момента около две трети от световното население живее в условията на постоянен глад, а близо половин милиард души не разполагат с необходимите средства, за да избягат от лапите на тази най-ужасна от всички социални злини „.

Тези горчиви и емоционални думи са изключително спорни, но безспорно изначалното изобилие от храна би обрекло хората да останат на етапа на присвояващата икономика, състояща се от събиране, лов и риболов. Именно процесът на аграрното производство в продължение на векове е бил основният двигател на прогреса на обществото, така че необходимостта да си осигуряваш препитание с пот на челото е не само наказание за човека, но и отражение на неговата изключителност, нещо, предначертано от съдбата.

Обяснението на причините за неизкоренимостта на глада, като правило не минава без поглед назад, към мнението на Т. Р. Малтус, че населението нараства по-бързо, отколкото се разширяват възможностите за увеличаване на средствата за съществуване, сред които на първо място са хранителните продукти. В книгата си „Есе за законите на населението“, която се появява през 1798 г., той пише: „…населението, ако процесът не се ограничи, нараства в геометрична прогресия, и средствата за съществуване – в аритметична“.

Таблица 1

Ретроспективна и прогнозна оценка на числеността на населението

Гладът се проявява най-остро в региони, характеризиращи се с високи темпове на раждаемост – по-голямата част от недохранените хора по света живеят в развиващите се страни, които имат най-голям дял в нарастването на световното население. Освен това с увеличаване на броя на населението намаляват посевните площи на глава от населението, което е знак за обективното намаляване на възможностите за всеобщо обезпечаване с храни.

Има и друг, вече превърнал се в общопризнат, научнообоснован и  подкрепен от проучвания възглед за причините за глада. Гладът и недохранването са причинени не от липсата на обективни условия за обезпечаване с храни, а от неравенството в разпределението му. В света има огромен пояс на глада и недохранването, простиращ се от двете страни на екватора.Този пояс започва от Южна Америка, обхваща голяма част от Африка, а след това продължава в Азия. Епицентърът на този пояс отдавна се намира в Субсахарска Африка, най-бедният регион на света. В началото на 70-те години на XX век в Африка е имало 90 милиона гладуващи хора, в началото на 80-те години – 110 милиона, в средата на 80-те години – 140 милиона, а в средата на 90-те – 210 милиона. В този регион има страни, където делът на гладните и недохранените хора в общия брой на населението е над 40% (Чад, Сомалия, Уганда, Мозамбик), или от 30 до 40% (Етиопия, Мали, ДР Конго, Замбия).

Пояс на глада и недохранването

Независимо от факта, че само през 20-ти век населението на нашата планета се е увеличило няколко пъти и сега е над 7,1 милиарда души, предизвикателството да се нахранят всички е решимо. Според експерти днес на планетата има достатъчно място, което осигурява принципната възможност да се обезпечи прехраната на 20-25 милиарда души.

Мащабите на глада многократно са дискутирани и анализирани в научната и публицистичната литература. Данните на официалната международна статистика показват неотложността на проблема с глада в съвременния свят.

Въпреки постиженията на „зелената революция“, доста сложна остава ситуацията и в Югозападна, Южна и Югоизточна Азия. Така например, в Южна и Югоизточна Азия общият брой на гладуващите през 70-80-те години на XX век се поддържаше на ниво 280-290 милиона души, а през 90-те години тази цифра не се промени много. Според някои доклади в първата половина на 90-те години в  Непал категорията на недохранените е включвала 70% от общия брой на населението, в Индия – над 60%, в Пакистан и Индонезия – 40%.

На този фон проблемът с осигуряването на прехрана в Латинска Америка изглежда по-малко остър. Въпреки това на този континент ареалът на недохранване обхваща много андски държави. Там броят на недохранените хора достигна 60 милиона, а делът им в общия брой на населението в някои страни достига 40-45%.

За икономически развитите държави гладът и недохранването като цяло вече са нехарактерни. Тези страни вече произвеждат и консумират над 3/4 от световното производство на храни, въпреки че в тях живее по-малко от 15% от населението на Земята. В повечето от тях средният прием на калории е над 3000 ккал на ден. В тази връзка в литературата напоследък особено внимание се обръща на факта, че все повече и повече хора преяждат системно и са с наднормено тегло, което води до повишена чувствителност към заболявания, намалена работоспособност и намалена продължителност на живота. Общият брой на преяждащите се оценява на 600 милиона души, повечето от които живеят в Съединените щати, Великобритания и някои други европейски страни.

Физиологичното определението за глада се свежда, като правило, до недостатъчната консумация на основни хранителни продукти, нискокалоричност, ниско съдържание в храната на витамини и микроелементи, необходими за поддържане на живота и здравето на хората. Гладът, хроничното недохранване и небалансираното хранене са причината за смърт и много заболявания.

По оценки на СЗО приблизителната норма на хранене е 2400-2500 ккал на ден. Тази стойност може да варира в зависимост от пола, възрастта, типа на работа, климатичните условия и други фактори. Ясно изразеното недохранване настъпва тогава, когато тя падне под 1800 ккал, а гладът – когато падне под „критичното ниво“ от 1000 ккал на ден.

Гладната дажба, която води до физическа деградация на тялото, съдържа по-малко от 1000 ккал на ден. Нея получават, по различни оценки, между 500 и 800 милиона души в света. Хроничното недохранване обхваща 1,5 милиарда души, които получават едва 1000-1800 ккал на ден. Днес то е представлява дори по-сериозна заплаха, отколкото гладът в стария смисъл на думата.

Под термина „недохранване“ може да се разбира не само общата калорийна недостатъчност, но и дефицита на специфични протеини. В това отношение контрастът между промишлено развитите и развиващите се страни е особено нагледен и голям. За развитите страни дневният прием на протеини на глава от населението е около 100 г, от които над 50% са от животински произход. За страните от Третия свят тези цифри са, съответно, малко повече от 50 грама и около 20%.

В същото време както за бедните, така и за богатите страни в технологизирания свят в общ проблем се превърна скритото гладуване. Не става дума за глад, който човек прикрива от гордост, а за хроничен недостиг на витамини и минерали в хранителния режим. Всички страни са приели или приемат спешни мерки за борба със скрития глад. Задължителното обогатяване на масовите хранителни продукти вече е включено в различни национални програми и е утвърдено със закони. Така например, в САЩ, Канада и десетки други страни е предписано обогатяването с витамини и минерали на абсолютно всички видове брашно. Само за 1 година  в Перу броят на анемичните деца е намалял 5 пъти в резултат от обогатяването на училищния обяд, а във Венецуела заболеваемостта от анемия при децата на възраст 7—15 години е спаднала от 37 на 19 процента. 

Медицинските и социално-икономически последици от глада са ужасни и разнообразни. Проявявайки се комплексно, те образуват капана на неуспешното измъкване от бедността. Гладът и недохранването в детството пречат на умственото и физическото развитие, намаляват съпротивителните сили на организма към болести и ако те са хронични, често води до смърт. При недохранените хора намалява работоспособността, при децата – успеваемостта. Икономисвайки от субсидии за храни, държавата е принудена да харчи много повече пари за системата на здравеопазването. Като цяло, страните, които не са решили продоволствения си проблем, заради ниското качество на работната сила губят възможността за успешно социално-икономическо развитие.

Как тогава човечеството се опитва да се справи с този глобален проблем? Международната общност неведнъж си поставя за цел да се премахне или поне да ограничи глада, но всеки път поставените цели се оказваха непостижими.  На провелата се в края на 1989 г. в италианския град Беладжио международна неправителствена конференция, посветена на борбата срещу глада, беше заявено, че е напълно постижимо за кратко време да се сложи край на смъртността от глад и от него да се избавят половината от бедните семейства. Но реалното изпълнение на тези прогнози не се случи. След това, на състоялата се през 1996 г. Световна среща на върха по въпросите на прехраната, за една от международните цели беше обявено намаляването в целия свят на дела на гладните и недохранени хора от 2017 г. За да се намали наполовина броят на гладуващите до 2017 г., той трябваше да намалява годишно с 20 милиона души. От началото на 90-те години обаче годишното намаление на този показател е по-малко от 8 милиона души.

Дали човек е обречен на глад, зависи от „правото на храна“ (количеството храна, което той може да придобие, да притежава и да използва), а не само от наличието на хранителни стоки в дадена държава или регион. Разбира се, този фактор допринася за правото на хората на храна (особено като се има предвид влиянието, което снабдяването с хранителни продукти има върху цените). Но това е един от многото влияещи фактори. Невъзможно е да се постигне продоволствена сигурност, като просто се гарантира производството и доставката на съответните стоки в рамките на икономиката.

Проблемът наистина е глобален, независимо от това, че някои страни са изправени пред хроничен недостиг на храна, в други текущата цел е качественото подобрение в храната, а трети дори са принудени да се „борят “ с излишъка от произведените продукти. Затова задачата за преодоляване на кризата с храните се превръща в приоритет за всички държави и решаването й неизбежно придобива съдбоносен характер.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: Intelros

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК