Тайнствените български хора

Хорото е колективен танц, характерен за българския фолклор, както и за други балкански народи, при който участниците се подреждат в кръг, линия или други формации. Ритъмът на различните хора варира от бавен до бърз, като превес има неравноделният такт. В българското землище видовете хора са почти 100.

Хорото е знаков ритуал за нашата страна. Много хора знаят някои основни стъпки, но за малко от тях е известно, че зад хорото се крие езотеричен пласт с трудно разгадаема тайна. Смята се, че хорото ни е завещано от древните траки и имало за цел да съединява човека с Космоса. В миналото хорото винаги се е играело в кръг, като в самия му център заставал гайдар. Според изследователите това напомня въртенето на планетите около Слънцето. За пресъздаване на слънчевия цикъл говори и фактът, че хорото се движи обратно на часовниковата стрелка, каквото е и движението на небесните тела. Предполага се, че хорото се е играело само по празнични събития, за да се изпълнят хората с енергия от Вселената. Танцуващите в един и същ ритъм са искали да слеят душите си с природата и техния създател. Хорото често се играело в кръг и като култ към Слънцето, а хората се хващат за ръце, за да демонстрират единството на общността.

Слънцето е било основното божество на повечето древни религии, включително и за прабългарите. Всеки един детайл от хорото е обмислян много внимателно, за да се създаде мощна вибрация, с която хората да се съединят с Космоса. Сега по-често хорото се играе с водач, който трябва да демонстрира най-добрите си танцувални умения. Затова обичаят изисквал водачите да се сменят и всеки да получи своя шанс за изява. Една от най-неразгадаемите тайни, свързани с българското хоро, е разнообразието от ритми в различните краища на България. Някои предполагат, че това се дължи на различните трудови дейности в регионите. Много хора определят хорото като българската йога, която помага на танцуващите да поддържат здравето, силите и способностите си на високо ниво. Векове наред българското хоро запазва своите етнически характеристики, предаващи се от поколение на поколение. В България са познати 7 фолклорни области – Добруджанска, Македонска, Родопска, Северняшка, Странджанска, Тракийска и Шопска, където се играят 40 хора. Популярното право хоро идва от Тракийската област, Дунавското хоро – от Северняшката, а ръченицата – от Шопската област.

Дайчово хоро

Водено северняшко хоро в 9/16 такт, разпространено под разни имена в цялата страна. Играе се бързо, най-вече със съпровод на някакъв оркестър, а също така и на песен. Жените и мъжете се залавят смесено. Водят го витообразно. Хватът е за длани със спуснати надолу ръце, които се люлеят непрекъснато напред и назад.Играе се обикновенно буйно, с много жар и с устремни придвижвания напред, встрани и назад. Известно е в различни варианти. Обикновено хорото има една четиритактова фигура, която непрекъснато се повтаря било буйно, било по-спокойно. Движенията, които се изпълняват в първия такт, се повтарят и през следващите със смяна на краката и на посоката на движението. Хорото се движи леко в дясно.

Еленино хоро

Хоро в 7/8 такт. Едно от най-популярните и любими хора в България. Играе се смесено, като играчите се хващат за длани със спуснати надолу ръце, които размахват едновременно в ритъма на хорото. Води се кръгово или витовато в най-свободни форми. При масови увеселения и забави много често играчите се хващат в няколко отделни хора, които се водят независимо едно от друго, но така, че да не си пречат. Наречено е на песента „Елено моме, Елено, не гази сено косено”. Хорото е скокливо, изпълнява се буйно, затова предпочитат да го играят със съпровод на народни иструменти или духов оркестър. Има една тритактова танцова фигура, която се играе непрекъснато до разпускането на хорото. Музикалната фраза и танцовата фигура не се покриват. В различните селища и при различни играчи, хванати на едно хоро, могат да се видят няколко варианта при изпълнението на „Елено моме”. Разликата в играта обаче не спъва общото развитие на хорото, понеже вариантите му са близки и винаги изградени върху тритактовата основа, която запазва общата посока на движение в дясно и на място.

Ганкино хоро

Смесено хоро в 11/16 тактов размер. Произхожда от средна северна България. Днес се изпълнява с много темперамент и пъргавина. Играе се на инструментален съпровод. Танцьорите се хващат за пояс или за ръце. Хорото се развива в кръг или като водено. В средна Северна България се среща в доста разновидности. По ритмичната си особеност, разнообразие на стъпки и по сила на въздействие Ганкиното хоро е сходно с шопското Лудо копано и Ветренските и пазарджишките „криви хора”. На базата на Ганкиното хоро са разработени много танци с дивертисментна или действена форма.

Копаница

Хоро в 11/16 такт, по начало водено, изпълнявано много живо. Играе се в Софийско, в Западна и Същинска Средна гора и Западна Тракия. Известни са много варианти на копаница, съставени от различни движения и фигури под различни имена: Лудо-копано хоро, Кьорчовото хоро, Криво хоро, Ламба-ламба, Кокиче и Залюби лудо две малки моми (на името на песента, на която се изпълнява) и много други. В хореографската практика тези хора са известни под общото име копаница (употребено за първи път от хореографа Х. Гарибов), към което понякога се прибавя и селището, където се играе хорото – Бистришка копаница, Ветренска копаница, и др. Копаниците са едни от най-живите и буйните български хора. При тях играта е съсредоточена предимно в краката, които се движат пъргаво и леко. При копаницата, добила най-широко разпространение в България, играчите са хванати на леса за пояс, при което ръцете и тялото не вземат самостоятелно участие в играта. Те само подчертават живия ритъм в краката, като непрекъснато отреагират на него с натрисане (ситно трептене на тялото). Копаниците биват женски, мъжки и смесени. Най-разнообразни откъм движения и най-динамични са мъжките игри. Те са съпроводени от разни възгласи и провиквания. Женските и смесените копаници се изпълняват на песен или със съпровод на народни инструменти. Мъжките копаници се играят винаги с инструментален съпровод. Танцовите фигури са предимно тритактови. Макар и рядко, има фигури и от повече тактове – 4, 6 и др. Докато женските хора се състоят от 2-3 танцови фигури, мъжките имат много повече фигури, различни по съдържание една от друга. Всяка отделна поредица от движения има име, с което хороводецът подсеща за изпълнението й. Това име обикновено се явява и като определение на най-характерния белег на танцовата фигура, например – „Леви отзад”, „Ха озгоре”, „Задръж”, „Рипни” и др.

Самоковско хоро

„Купила ми мама шарени чорапи”. Самоковско хоро, повръщанка, умерено живо, в 9/8 такт. Разпространено из цялата страна, наречено: 1) на песента, на която се играе, 2) на мястото, където се играе и 3) на начина, по който се играе. Играе се смесено от мъже и жени, хванати за длани или за пояс, в затворен кръг или водено в отворен кръг, на песен – с пеене и отпяване или с инструментален съпровод на същата мелодия. Има една тритактова танцова фигура, в много случаи леко варирана.

Грънчарско хоро

Грънчарското хоро е в 9/16 такт с второ удължено време. Играе сае в Северозападна, Средна и Северна България. Наречено е на песента, на която се играе – „Грънчар си грънците продава”. На хорото мъжете и жените се хващат смесено в затворен или отворен кръг или във верига, която водят витообразно. Хват за длани със спуснати надолу ръця, които хороиграчите полюляват в ритъма на играта, повдигат ги напред горе с подрусване, поплюляват ги и ги свиват в лактите съобразено с движенията на краката. Когато играят „Грънчарското” в стаи, по чардаци или на друго сравнително тясно място, хващат се и на леса за пояс, за да се възможност на повече хора да се включат в играта. За Грънчарското хоро е характерна буйната, скоклива играс подрусване на цялото тяло. Изпълнява се със съпровод на народни инструменти или духова музика. Грънчарското хоро се състои от една, в по-редки случаи от две танцови фигури, различни по райност в отделните селища. Характерна за Грънчарското хоро е люлейната стъпка, описваща кръг отдолу на горе (посока напред), наподобяваща въртене с крак на грънчарското колело.

Ръка

Смесено хоро в 2/4 такт. Играе се в цяла Добруджа. Мъже и жени се хващат (кой до когото желае в общ полукръг или най-често в затворен кръг) за длани, със спуснати надолу ръце, които непрекъснато се люлеят напред и назад, без да се свиват в лактите. Равномерността на люлеенето на ръцете се нарушава само при някои по-особени движения на краката и винаги при клякане. В такъв случай ръцете могат да се свият в лактите или да променят равномерността на люлеенето, като го забързват или забавят в зависимост от движението на краката. Играта с краката е много по-разнообразна в сравнение с движението на ръцете. Често след по-продължителна игра мъжете се пускат от общото хоро, залавят се се отделно в полукръг или права редица и заиграват по-сложни движения с клякане.Жените престават да играят и наблюдават мъжкото хоро. Макар и по-рядко, жените продължават да играят, като се хващат отделно. Женските движения са по-прости и без клякане, нямат и широкия размах на играта на мъжете. „Ръката” се играе със съпровод на народни инструменти в умерено темпо. Във всяко село играят ръка по своему. В с.Краново, Силистренско, хорото има 4 фигури, всяка от които се повтаря по няколко пъти, докато хороводецът даде знакза преминаване към следващите.

Добруджански ръченик

Това е вид български народен танц. Играе се в 7/16 такт само от мъже. Участниците в него правят едни и същи движения, без да се залавят помежду си. Свободните ръце вземат дейно участие в играта при логичното и емоционално оправданото отреагиране на движенията с главата и тялото. Създават се чудесни координации, които будят изключително възхищение у всеки зрител. Движенията в ръченика са свързани с ежедневието на добружанеца и затова в тях са вплетени моменти и от трудовия живот, като носене на чувал, завързване на сноп, набиване на шината на коляното, колене на прасе, навиване на навои, косене, сеене и др. Всички тези моменти обаче са предадени с много чувство за мярка и с непрекъсната непринудена танцувалност. Майсторското изпълнение на ръченик не се отдава на всеки и затова в него се включват много малко изпълнители. Ръченикът се играе обикновенно на закрито при съпровод на народни инструменти или на хармоника. Изпълнява се в умерено темпо, но с много настроение и мъжество.

Играта не започва изведнъж. Участниците се нареждат в редица близо един до друг и започват постепенно да се поклащат или да пристъпват в ритъма на мелодията. По дадена команда от първия поред изпълнител всички тръгват с някакво по-спокойно движение един след друг. Първият води редицата в кръг. Изведнъж водачът дава команда и играчите изпълняват някакво по-сложно движение на място. След това редицата наново продължава придвижването един след друг по кръга с някакво друго “спокойно” движение. Нова команда и следва още по-виртуозно движение на място и т.н. все в същия ред на успокояване и развихряне изведнъж. Командите на водача обикновенно са провиквания, като “и-лю-лю-лю” и други подобни типични добруджански възгласи. Изпълнителите предварително знаят реда на фигурите и провикването само подсказва, че трябва да се започне новото движение. Освен в кръг придвижването понякога се извършва и в редица напред. Всички движения се изпълняват в чувствително приседнало положение. Във всяко село играят ръченика по своему, с променени или съвсем различни движения. Навсякъде обаче го изпълняват с типичната за добруджанеца пластика, със сдържано кършене на снагата, с гъвкава раздвиженост в рамената.

Източник: Учители.бг

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК