На коя Америка се слага Плевнелиев?

от Валентин Хаджийски

Глупаво е да величаем Борисов като миротворец. Той винаги лъже и се измята от казаното. Колчем се случи да каже нещо външнополитически смислено, то не е от държавническо мислене, а от малодушие и правешко снишаване. Не на последно място той трябваше да даде оставка за „махленската свада“, която „избраникът“ му Цацаров веднага след това окачестви като нарковойна, и за грижовността си към падналия в бран неравна наркобарон. Освен това нелепо е да кастрим прислужника, а да оневиняваме чорбаджията. Плевнелиев заема това място изключително заради Борисов.

Не е сигурно кой е писал речта на Плевнелиев на 8 юни пред празната зала на Европарламента – познавачите се колебаят между Иван Кръстев и американското посолство в София. Не е ясно защо държавният глава се ангажира в края на мандата си с този абсурдистки опус, толкова не в тон нито с европейските, нито с американските тенденции, да не говорим за настроенията на българите. Плевнелиев продължава да залага отчаяно на дискредитираните външнополитически обсесии на отиващия си Обама, не вижда какво зрее и в Европа, и особено сред американската десница, и сред широката американска публика.

Наистина ли този човек е толкова ограничен, наистина ли е толкова зависим? С какво го държат?

Ето гламавата му интрига с Румъния. България стои на картата по абсолютно различен от нея начин спрямо Русия. Румъния поначало е конструирана от Версай като фронтова държава – срещу реваншистка Германия, но и срещу Русия. Историята на Румъния – с новоналоженото й спорно име след обединението на Дунавските княжества в средата на XIX в. – е история на борбата на нейния латинистки елит с дълбоките славянски корени на влашкия и молдовския народен живот.

Румъния не само е в традиционно враждебни отношения с Русия, но има тлеещ териториален спор. На румънски „Транснистру“ (Задднестровието) не е само днешното руско Приднестровие, част от бившата Молдовска съветска република, но цялата историческа румънска „нова земя“ от времето на Втората световна война, с център Одеса, с която Хитлер компенсира Букурещ за връщането на Трансилвания на Унгария. 

Както в 1940 г., и днес Русия си спомня със съжаление как в 1878 г. самата тя направи насила Румъния черноморска държава и как официален Букурещ първоначално не искаше българска Северна Добруджа в замяна на молдовска Бесарабия. Всяко териториално разширение на политическата Русия извън „виртуалната Русия“ – като в 1940 г. в голямата част от Прибалтика, Галиция и Волиния, Бесарабия – създава на Москва много повече проблеми със сигурността, отколкото ползи. Но и всеки опит на чужди сили да поставят под въпрос принадлежността на кое да е късче от „виртуалната Русия“, веднъж присъединено, към политическата Русия, е безпредметен.

Възстановяването на Русия до границите на „виртуалната Русия“ е неизбежно

и НАТО, чиято мисия е да не допусне това, е ходещ мъртвец. Невротичният, неприкрито тоталитарен натиск на Обама над Путин по всички възможни фронтове, чак до абсурдни Еврофутбол и МОК, няма да възкреси мъртвеца. Брюксел с грамадна неохота продължава икономическите санкции срещу Русия и това ще става все по-трудно.

Плевнелиев, аплодиран от слабите гласчета на синята агитка, самотно развя атлантическата хоругва срещу Русия.

Но с това е безнадеждно закъснял. Читателите помнят аргументите ми за неотвратимия край на НАТО, които съм излагал много пъти. В края на 2013 г. с приключването на провалената си 13-годишна афганистанска мисия и отстъпването властта на талибаните Алиансът окончателно изчерпи дневния си ред. Но дойде провокираната от ЕС и САЩ украинска криза и срещата на върха през септември 2014 г. изнесе от килера новия стар raison d’êtrе на НАТО – русофобията. Но тя напълно противоречеше на логиката на съвременната европейска икономика и сигурност и доведе до разкол в редиците на блока.

В подкрепа на членството на България в НАТО например основният ни аргумент в началото на миналото десетилетие беше, че то няма да ни противопостави на Русия – напротив, ще развиваме тясно партньорство с нея във формат „НАТО+1“ и по двустранна линия до пълно взаимно доверие по най-важния общ приоритет – борбата с тероризма, пък защо не и до бъдещо членство на Москва в Алианса. Беше приятно да се чертаят планове.

При посещението си в София в 2007 г. Буш II ни увери, че България не е заставена да избира между Вашингтон и Москва. Но сегашният посланик на САЩ в София каза в Конгреса, че задачата му е „да се бори с руското влияние в България“. Това напълно променя условията на играта – за такава борба навремето не сме се разбирали с Буш II. Сходни проблеми възникнаха пред почти всички европейски страни от Алианса.

Либийската авантюра на НАТО, квалифицирана неотдавна от самия Обама като shit show, боклук работа, и провалът на сирийската му коалиция „НАТО и приятели“ дадоха тласък на бежанската криза от 2015 г. Алиансът се оказа безпомощен да спре бежанския поток и да предотврати новите терористични атаки в Европа, които го съпътстваха. Стана очевидно, че силите на НАТО в Европа са неравностойни на обновената, добила боен опит и самочувствие и окопала се в Близкия изток руска армия. Сегашните маневри на Алианса в Прибалтика, Полша и Румъния са оперетна козметика.

НАТО се оказа неадекватно при кризата между Турция и Русия и даде да се разбере, че не гарантира сигурността на членката си Турция, а Ердоган бе остракиран от западните лидери. Още по-неизгодно за Алианса би било да рискува да се въвлече като заложник в евентуални местни дрязги между европейската антируска партия – балтийските страни, Полша и Румъния – и Москва. Все повече хора в Европа осъзнават, че НАТО вече е фактор за несигурност на Стария континент.

В същото време все повече хора от традиционната десница в Америка са съгласни с Тръмп, че НАТО e скъпо и рисковано бреме за САЩ. Краят на Алианса се приема като реална възможност и се обсъжда оживено, макар и в малко по-друга форма: „време е Америка да го напусне“. Това мнение вече се споделя от мнозинството американски офицери, сред които популярността на Тръмп е космическа.

Търсенето в Гугъл на израза „САЩ да напусне НАТО“ дава над 26 милиона резултата.

По един или друг начин това се предлагаше и от двамата лидери на предизборните популистки вълни – Тръмп и Сандърс, който продължава борбата до конвенцията на демократите в края на юли, дето той ще има 40% от гласовете и е амбициран да промени из основи Демократическата партия. Американската левица винаги е била против милитаризма в чужбина. Бърни предлага значително съкращаване на разходите за военни цели в чужбина и за изпълване на военната машина със социално съдържание у дома. За него военните са „социалистическа“ институция – работодател на бедните, кейнсиански big spender, строител на публична инфраструктура.

Старият консерватор Пат Бюкенън също като Тръмп смята, че – 70 г. след края на войната, 25 г. след разпадането на СССР – три четвърти от разходите за отбрана на Европа да са все още за американска сметка, е абсурд и пладнешки обир. Още първият върховен главнокомандващ на НАТО и бъдещ републикански президент ген. Айзенхауер предрече в 1951 г.: „Ако след десет години всички американски войски, разположени в Европа за целите на националната отбрана, не се завърнат в САЩ, целият проект ще се е провалил“.

Когато СССР изтегли армията си от Европа, казва Бюкенън, Бил Клинтън и Буш II приеха в НАТО, т.е. поеха задължения за война към бившите страни от варшавския договор и дори към бивши съветски републики, изтиквайки червената линия на няколко километра от Санкт Петербург. Буш II и Обама обявиха, че ако Русия се опита да възстанови хегемонията си в коя да е част на бившия СССР, това ще е равносилно на война със САЩ. Маккейн искаше НАТО да приеме Грузия и Украйна.

Но защо, пита Бюкенън, Америка трябва да се препира с Русия кой да управлява балтийските републики, Румъния или България? Откога техният суверенитет е жизнено важен за националния интерес на САЩ? Никой американски президент от времето на Студената война не е поемал такова налудничаво задължение за война, излагайки Америка на риск от ядрен удар. САЩ не се намесиха в Унгария в 1956 г., в Чехословакия в 1968 г. и в Полша в 1981 г. – тогавашните президенти слагаха Америка на първо място.

Още геостратегът Джордж Кенан, автор на доктрината за „сдържането (containment) на СССР“ от 40-те години, предупреждаваше:

„Разширяването на НАТО ще е най-фаталната грешка на американската външна политика в ерата след Студената война.

То ще насочи външната политика на Русия в посока, която няма да ни хареса“. Това именно и стана, тържествува Бюкенън: „отказвайки да третираме Русия като другите страни, отрекли се от ленинизма, ние създадохме тъкмо тази Русия, от която се страхувахме – превъоръжаваща се и кипяща от възмущение“. САЩ отвориха парадната врата пред Путин.

Сходни аргументи излага Дъг Бандоу, старши научен сътрудник в десния либертариански институт „Катон“ и бивш специален съветник на президента Рейгън. Американските войски в Европа са по-малобройни от полицията в град Ню Йорк, казва той, но откъде накъде регионът, произвеждащ над 40% от световния БВП и с по-голямо население от САЩ, не може сам да се защитава?

Влиятелни коментатори, бивши военни, като о.р. ген. Робърт Скейлс, началник на Военния колеж на Сухопътните войски, и о.р. полк. Андрю Басевич, професор по международни отношения в Бостънския университет, са съгласни, че НАТО отдавна няма смисъл като военна организация – превърнало се е в нещо като „социален клуб“, в който се приемат безсмислени от военна гледна точка нови членове като Черна гора.

С една дума, в средите на американската консервативна десница, десните либертарианци и мнозинството в Пентагона атлантическият оптимист Плевнелиев би минал за кръгъл глупак, но с широки пръсти – за сметка на американския данъкоплатец.

В речта си пред Европарламента Плевнелиев достатъчно ясно се изказа и в подкрепа на ТТИП

и тук пак беше напълно неподготвен. В последно време дори корпоративните американски медии подхванаха сюжета за скорошната смърт на ТТИП.

„Американската сделка за свободна търговия с Европа бере душа“ –

оповести CNN в началото на м. май. След 13 кръга секретни преговори в продължение на три години и от двете страни на океана опозицията срещу договора мина във фронтална атака. Сигурното номиниране на Тръмп за републикански кандидат-президент се приема за последния пирон в ковчега на ТТИП от американска страна. Вече е изключено да се стигне до подписване до края на мандата на Обама, а след това без съмнение ТТИП ще бъде рециклиран от следващия президент.

По време на кампанията си Тръмп неуморно критикуваше предишните сходни договори за „свободна търговия“ – НАФТА и ТПП – като „атака срещу американския бизнес“. Сандърс също издигна борбата с ТТИП като приоритет на кампанията си – тези договори са в интерес на глобалните корпорации и горния 1% и са съсипителни за мнозинството американци. Хилари Клинтън е жената на президента, подписал НАФТА, и беше държавен секретар на президента, подписал ТПП и пришпорващ ТТИП, но и тя по време на кампанията се преориентира и още през октомври м.г. в интервю за обществената телевизия PBS каза, че вече не е „за“ подписания през февруари т.г. ТПП, след като научила повече за него.

Огромна е съпротивата срещу ТТИП в Европа – тя обединява антиамериканските настроения на антиглобалистите, природозащитниците, профсъюзите, защитниците на потребителите, дребния и средния бизнес, търговците на продукти с регионални названия и т.н. Ширят се опасения, че ТТИП ще доведе до приватизация на здравеопазването, образованието, транспорта и други публични сектори. Европейската гражданска инициатива против проектоспоразумението вече събра над три и половина милиона подписа и проведе стотици протестни демонстрации. Нови протести се готвят през юли във всички европейски страни.

Напрежение цари между ЕС и САЩ и в края на м. май според Politico се стигнало до размяна на остроти между велможите от ЕК и американския посланик в ЕС. Особено непреодолими са различията в земеделието, защитата на потребителите, географските указатели на продуктите, вината и безмитните бариери: Европа не е готова да приеме безмитно американския пармезан от Уисконсин. ЕК е уведомила за това писмено всички страни членки – и„проевропейският“ президент Плевнелиев го е знаел поне седмица преди речта си в ЕП.

В същото време според френския министър на търговията Матиас Фекл, цитиран от CNN, Европа поначало смята ТПП за лоша сделка и ще е по-добре преговорите да бъдат блокирани, ако САЩ не са готови за повече отстъпки. Същите сигнали идват и от Берлин. Според „високопоставен представител на САЩ в областта на търговията“, цитиран от Politico, администрацията на Обама е „обезпокоена от последните ходове на ЕС” и те не са ограничени до преговорите за ТТИП.

Кабинетът Обама предприема отчаяни маневри да тласне страните, членки на ЕС, към повече гъвкавост. Речта на Плевнелиев в ЕП от 8 юни е очевидно една от най-отчаяните. Към тях спада и гафът на американския посланик в София Ерик Рубин от 20 май т.г. (всъщност отглас от изказване на предишната посланичка Марси Рийс от края на 2014 г.) с позоваването на несъществуващ доклад на БАН, според който „българският износ благодарение на ТТИП щял да се увеличи със 7,7%, а производителността на труда – с 6,8%“.

Вече сме констатирали, че в американския Държавен департамент работят и доста хора в мозъчна смърт (brain dead). Напоследък те пак напомниха за себе си с подписката на 51 дипломатически чиновници срещу меката политика на Обама срещу Асад. Тези хора нищо ново не са научили след 2001 г., нищо старо не са забравили. Който и да новият президент, от Държавния департамент явно масово ще се търкалят глави.

Оказа се, че единствената българска публикация в подкрепа на ТТИП е на пропагандното звено „Институт“ за пазарна икономика. Но не е ясно откъде и в ИПИ са взели тези разчети. Администрацията на Обама пази текста на проекта в тайна и от служителите си, които дават експертно мнение по него. „Уикилийкс“ наскоро дори предложи сто хиляди евро награда за копие от документите.

Американските конгресмени, които се запознават с ТТИП по служба в секретното деловодство на Конгреса, подписват декларация за неразгласяване, оставят смартфоните в преддверието, а на излизане предават записките си. „Допуснатите“ нямат право да огласяват критиките си към проекта и каквито и да е подробности за него, което не пречи на администрацията да ги критикува за липсата им на конкретика.

Обама публично си дава вид, че критиките срещу ТТИП не съществуват или ги отхвърля като погрешни – като тези на сенатор Елизабет Уорън – и официално се кълне, че споразумението щяло да е от полза за американския работник и американския бизнес и че създавало условия за свободна търговия и засилване на американското лидерство в света. Обама в случая съзнателно лъже и вече е атакуван за лъжата си не само в медиите, а и в собствената си партия, включително от Хилари Клинтън в кандидатската й кампания.

Нека си припомним отново за какво точно става дума. Проектът за ТТИП няма нищо общо със свободната търговия. Договорите за свобода на търговията се отнасят до намаляването на митата. Но днес митническите бариери между САЩ и ЕС са на най-ниското си историческо равнище благодарение на Световната търговска организация (СТО) и други режими като споразумението „Открити небеса ЕС-САЩ“ и Трансатлантическия икономически съвет. Ако предметът му е бил само свободата на търговията, казват специалисти, ТТИП щял да е само няколко страници, а всъщност бил стотици страници. С него корпоративното лоби се бори срещу „нетарифните бариери пред търговията“, под което може да се разбира всичко.

Левите са най-загрижени за последиците за правата на работниците и потребителите. Обама отрича аналогията между TTИП и приетото при Бил Клинтън споразумение НАФТА за свободна търговия в Северна Америка. Резултатите от НАФТА за САЩ са неблаговидни. В 1993 г. САЩ имаха търговски излишък от 1,6 млрд. долара, а година след влизането му в сила, в 1995 г. – 15,8 млрд долара дефицит. В 2014 г. дефицитът достигна 53,8 млрд долара. В 1993 г. САЩ внасяха от Мексико 225 хил. автомобила годишно, а в 2012 г. – 1,4 млн.; „Крайслер“, „Форд“ и GM преместиха работните си места в Мексико. Аналогично се движеше и търговският дефицит на САЩ с Канада. Има всички основания да се вярва, че така ще се получи и с ТТИП.

Но много критици смятат, че не загубата на работни места, стъпкването на синдикатите и екологичните стандарти за потребителите е най-лошото в ТТИП, а предлаганият механизъм за международно уреждане на споровете между инвеститорите и държавите – Investor-State Dispute Settlement (ISDS), който подкопава правните основи на демокрацията и създава паралелна безотчетна власт на корпорациите.

Читателите вече знаят за отвореното писмо до шефовете на групите в Конгреса от април м.г., публикувано във в. „Вашингтон Поуст“ и подписано от харвардския ментор на Обама, консервативния професор по конституционно право Лорънс Трайб, от Нобеловия лауреат, прогресивния икономист Джоузеф Стиглиц, бивш главен икономист на МВФ, от двама други видни професори юристи и един федерален съдия.

„Нашата правна система, се казва в писмото, почива на убеждението, че всеки човек, независимо от богатството и властта си, има равно право да заведе дело в съда. ISDS създава отделна съдебна система, достъпна само за някои инвеститори, които имат право да излизат извън рамките на американската правна система.“ Американската правна мисъл е особено разтревожена от „отворения“ характер на ТТИП – „живо“, развиващо се споразумение, към което постоянно ще се добавят нови норми, създадени извън нормалния законодателен процес.

И левите, и десните в САЩ се обявяват, макар всеки по свой начин, срещу загубата на национален суверенитет и стремежа на авторите на ТТИП да създадат „световно корпоративно правителство“.

Други специфични притеснения на левите са очертаващото се покушение срещу приетите с толкова мъка след 2008 г. от Конгреса закони за регулация на финансовия сектор – като закона на Дод-Франк, с което ще се върне хаотичното състояние отпреди 2008 г., предизвикало световната финансова катастрофа, и заплахата срещу клаузите „Купувай американско“, които помогнаха за стимулиране на икономиката в 2009 г. и по-нататък.

Десните недоволстват от предполагаемата ерозия на американското енергийно предимство в Европа в резултат на шистовия бум, както и от заплахата, потенциално съдържаща се според тях за правото на носене на оръжие в САЩ, от опасността от бум на имиграцията – или пък от прекратяването й, както и от „срастването на Америка“ с Китай и Русия, предполагащо се според тях от ТПП.

Така че и по линия на ТТИП Плевнелиев би изглеждал за американската консервативна десница в най-добрия случай като пълен безхаберник.

Президентът се слага на погрешната Америка, която след половин година сигурно няма да съществува.

Задънените улици, в които Обама натика американската външна политика, са разнопосочни и новият президент, който и да е, неминуемо ще започне с кардинални промени на най-широк фронт. Толкова е изкусително да стовариш вината на предшественика си още в първите месеци, когато всичко е съвсем прясно. Толкова бързо и толкова много може да се спечели от една по-балансирана и разумна американска политика – и спрямо Русия, и спрямо ЕС, и спрямо Китай. Надеждите на Плевнелиев за комфортно устройване на Запад или за безметежно живуркане на свобода в отечеството имат всички шансове да не се осъществят.

Източник: Гласове

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК