Калоян Методиев от Сирия: Без руснаците властта ще се срути за седмици

Интервю на Христина Христова с Калоян Методиев за Мемория

– Всички бягат от Сирия, а ти взе, че отиде директно там! Дори не знам с какво да започна да те разпитвам! Може би първият ми спонтанен въпрос е – беше ли опасно за теб? И най-вече – защо предприе това пътуване?

– Не съм усетил опасност. Имах известни колебания по пътя натам, но всичко беше мимолетно. От самото начало на Арабската пролет имам позиция, а и години наред коментирам т.нар. бежански потоци, развитията около кризата, геополитическата динамика, ефектите върху България и Европа. За мен това са въпроси от важно значение за страната ни. Мисля, че един политолог трябва да трупа впечатления и на терен. Интересно ми беше каква е политическата обстановка, положението на християнското население, ситуацията около конфликта. Бил съм и в други точки на напрежение, така че нямах колебания за пътуването. Когато съдбата ти даде възможност, трябва да се реализира. Една дама, на която съм благодарен, ми открехна вратата.

– Бил си в Дамаск. Разкажи моля те, какво видя в столицата на Сирия? Как тече там животът? Всички тук коментираме и анализираме от дистанция, но все пак ти си първият политически анализатор у нас, който отиде на място в Сирия. Затова си мисля, че впечатленията ти са особено ценни.

– Очакванията и реалността често се разминават. Особено в място, където в момента ходят единици. Регулярно се чуват т.нар. варелни бомби, има отцепени райони, където не може да се влиза, почти на всяка кръстовище има военни пропускателни пунктове, има следи от разрушения, но животът си тече. Дори се изненадах колко живо е. Впечатли ме, че единствената дупка по улицата, която видях, се запълваше с асфалт от работници. Моята улица в София още не е асфалтирана.

Дамаск

Неудобствата на битово ниво са режимът на тока и спиранията на водата. Водата е много голям политически въпрос, а в Близкия изток и Африка е в топ политическата листа. Разбира се, всичко е покрито в портрети на Башар Асад. Ролетните щори и бетонните мантинели са боядисани в цветовете на сирийското знаме. Пропагандата се използва за повдигане на патриотичния дух, което е нормална практика при война.

Движението е кошмарно по европейските разбирания. Няма ред, но няма и агресия. Вероятно заради войната режимът е отпуснал социалния ред. Но това, което е в България, не съм го виждал нито на Запад, нито на Изток. Побоища по улиците, пред семейства и деца, криминални типове да доминират транспортната система. Това трябва да е първостепенна политическа задача. Този тормоз в България трябва да спре. Съжалявам, че военна Сирия ми дава повод за подобни размисли.

– Имал си навярно възможност да разговаряш с местни хора и обществени личности. Как възприемат те случващото се с тяхната държава? Кого обвиняват за войната? И най-вече – как оценяват намесата на САЩ и Русия в сирийската война?

– Успях да разговарям с местни хора. Не са щастливи от ситуацията, но има и известно свикване – това са вече 5 години. Има и изнервеност, което е нормално за подобни преживявания – убити близки, разделени семейства, тежки условия на живот, растяща инфлация, атентати, разрушени домове и т.н.

Проправителствено настроените сирийци (алевити, шиити, християни, друзи, мнозина сунити) се уповават на руснаците. Това е много видимо. Славословят ги постоянно. Американците не са долюбвани, поне докато не променят политиката си по отношение на режима на Асад.

– Има ли руско присъствие в Сирия, и по-конкретно в Дамаск? Срещна ли се с руснаци?

– Да, има. Видях руски военни, но не съм разговарял с тях. Ако ги няма руснаците, режимът ще се срути за броени седмици. Това са реалностите към днешна дата.

– А ролята на Хизбула в сирийския конфликт? Малко говорим за това, но може би ролята на тази организация, финансирана от Ливан и Иран, е по-съществена, отколкото изглежда на пръв поглед?

– Партия Хизбула се намесва в няколко ключови момента по време на конфликта. Доброволни отряди се бият в сухопътните операции, което не е малко. Вижда се присъствието им в Дамаск. Имат свои въоръжени постове в квартала, който контролират. Режимът явно им е дал повече права от допустимото, защото разчита на тях. Реално са държава в държавата. Проблемът ще дойде след края на войната, когато може да се стигне до конфликт между отрядите на партията и официалните власти. Това е най-честият сюжет след подобни развития.

– Промени ли се твоята експертиза и оценката ти за сирийския конфликт, след като беше лично там, „на терен“? Кой и защо направи тази ужасна война?

– Разбира се. Много съм чел и гледал по темата, но когато отидеш на място, нещата ти се наместват с още една стъпка. Направиха я обединените усилия на западните либерални лобитата и някои крайни ислямистки течения от Персийския залив. Едните продават криво разбрана демокрация, а вторите криво разбрана религия. Ефектът от целите усилия за нас, европейците, са милиони нелегални имигранти на европейска земя. Терористи, дезертьори, ислямисти, които проникнаха безконтролно с потоците. Реално от цялата пролет си отворихме втори фронт, пронизващ Западна Европа. Демокрацията не е универсално ястие, та да го сервираш навсякъде. Трябва да се мисли за последствията.

Когато на една дискусия в университета преди няколко години предупредих, че Арабската пролет ще доведе до хаос и имигрантски потоци, един мастит колега с неолиберална окраска заяви: „Хората искат демокрация, трябва да ги подкрепяме“. Няма да се извини, че демократите се оказаха Мюсюлманските братя в Египет. Фанатизмът в Европа пречи за трезвия анализ. Липсва реалната политика.

– Къде успя да отидеш, освен в Дамаск?

– На юг придвижването е ограничено. Ислямисти и опозиционни групи контролират цели райони, квартала около летището. Покрай пътищата има снайперисти. Ходих на север от Дамаск. В няколко по-малки населени места и град Сидная. Магистралата е затворена заради снайперисти, но по обиколни пътища се стига. Ходих и в православния манастир – Черубим. На 2000 метра надморска височина е. Няколко дни е бил превзет от ислямисти. Има следи от обстрела. Доста са издевателствали, осквернявали, палили и рушили. Още е осеяно с гилзи, парчета от мини, отломки. Има военна част, съставена от местни християни, която в момента го пази. Огромна статуя на Христос Спасител се извисява над манастира. Монаси не са останали. Мястото е внушително, изглежда призрачно предвид ситуацията, но това са реалностите на войната.

Православният манастир Черубим

– Дехристиянизацията на Близкия Изток е много сериозен въпрос – още повече в контекста на факта, че днес християнството е най-преследваната религия на планетата. Преди войната в Сирия живееха 4 милиона християни, но днес какво се случва с тях? Спомням си например, че в град Хомс доскоро са живеели 80 000 хиляди християни, от които днес не е останал нито един. Християните в целия регион са подложени на гонения, убийства, мъчения… Близкият изток се прочиства усилено от християните. Но какво видя ти? Как живеят в Сирия оцелелите християнските общности?

– Според някои източници в Хомс са останали около 50 % от християнското население. Една от целите ми бе да видя как живеят християните. Изненадах се колко много църкви има в Дамаск. В християнските квартали на Дамаск и в района им в стария град ясно си личи колко привързани са към религията. Тези общности (араби, арменци) са преживели какво ли не, но са се съхранили през последните почти 2000 години. На някой може да се сторят радикални, но това е техният начин да се съхранят. Има нещо старомодно романтично в тяхното християнство. В домовете, в които успях да надникна, и в техните дюкяни и заведения, религията е много видима – икони, кръстове, библейски картини, семейни потрети. В колите свободно висят кръстове на предното огледало. Дори сред младите се наблюдава тази привързаност. Същевременно го има оня вкус към живота – алкохол, свободно облекло, виталност. Това, което губим в Европа, там го пазят. Остава впечатлението, че в Дамаск режимът до голяма степен пази християните и техните храмове, символи, начин на живот. За Хомс не мога да кажа, защото нямах време да стигна дотам. Ако Ислямска държава влезе, дните им са преброени. Никой друг в Близкия изток не е бил толкова варварски настроен – да убива, разрушава, подчинява. Нито Салахадин, нито османските турци, нито никой.

– Преди войната в Сирия имаше много църкви, манастири, християнски паметници на културата. Голяма част от тях вече са разрушени. Успя ли да влезеш в християнски храм, да запалиш свещ? Почувства ли родство с онези хора, толкова далечни за нас, но сродни по вяра? Позволявам си да те попитам съвсем лично.

– Да, в много храмове. Дамаск е християнско средище. Православни, католически, протестантски, на арменската патриаршия. В католическата катедрала „Свети Димитриус“ имаше оркестър от филипинки. Не се крият, водят служби, уповават се на религията си.

Заслужава се да се види манастирът „Света Богородица“ в Сидная. Бил е обстрелван преди две години, но са удържали на атаката от планината. Основан е през 547 година от византийския император Юстиниан, докато е бил на път от Константинопол за Йерусалим. Има лечебни икони. Едно от най-свещените места за християните на света, но заради войната има само местни.  Пуснаха ни до най-свещените кътчета на обителта.

Родство не почувствах, но почувствах гордост, че още я има тази „порода“ хора. Знаете, че ние в Европа малко позагубихме ориентир в морално и ценностно отношение.

– А какво е отношението на сирийците към България? Преди членството ни в ЕС и НАТО бяхме приятелски страни. Промени ли се вече това? Спомнят ли си сирийците за България?

– Нямам идея като цяло, но предвид дългогодишните ни отношения, още от време на комунистическия режим в България, изглежда много добро. Донякъде имаме и обща историческа съдба – османското владичество. Там е 400 години, а у нас 500. Българското вино явно е оставило трайни следи, защото го срещнах в няколко разговора. Отделно по линии на строителство, земеделие, образование има устойчиви връзки. През България са минали хиляди сирийски студенти. Мнозина сега са част от различните елити в страната – политически, интелектуален, инженерен и т.н.

Сидная

– А срещна ли се с българи в Дамаск?

– Да, поне с десетина души, които са родом от България или са от смесени бракове. А отделно със сирийци, които са учили в България през годините. Пълно е с инженери, лекари, зъботехници, които говорят прекрасен български. Имаме сериозно лоби там. Това мога да кажа със сигурност.  Успях да се срещна и с временно управляващия българската мисия в Дамаск, който работи при тежки условия, но мисля, че се справя много добре със задълженията си. Има мегдан за работа след края на конфликта. Този път трябва да участваме в следвоенното възстановяване на страната, а не както стана с Ирак, където брутално ни излъгаха. Основите трябва да се полагат сега.

– В крайна сметка, ще бъде ли решен сирийският конфликт според теб? Има ли надежда за тази изстрадала страна?

– Ако е рекъл Господ. Винаги има надежда, иначе щяха отдавна да са вдигнали бялото знаме. С промяната на политическата конюнктура в Европа се надявам се промени и баланса на силите в конфликта. Колкото по-бързо свърши войната и има силна централна власт, толкова по-добре за региона, а оттам и за България. Трябва ни втори пръстен, след Турция, който да е буфер между нас и нестабилността.

– На връщане към България си бил на летището в Истанбул точно по времето на атентата. За наша радост си невредим! Но – какво видя там, какви са личните ти впечатления?

– Ирониите на съдбата само за един ден – военен Дамаск и европейската част на Турция в кървав атентат. Гледах от разстояние. Турските власти работят на много високо ниво. Поеха контрол над ситуацията минути след атентатите. За броени часове – организирано и спокойно – разчистиха всичко и върнаха нещата в обичайното им русло. Опитът си личи. Но пропускът в сигурността също е очевиден по броя на жертвите и ранените.

– Благодаря ти за този разговор.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК