САЩ воюват с чужди ръце. Епизод 2: Войните в Близкия изток (I)

„Иска ми се да попитам онези, които създадоха такава ситуация: „Вие изобщо осъзнавате ли какви ги натворихте?“, но се страхувам, че този въпрос ще увисне във въздуха, тъй като така и не се отказахте от политиката, основаваща се на самоувереност, убеденост в своята изключителност и безнаказаност. Възникналият в няколко страни от Близкия Изток и Северна Африка властови вакуум доведе до образуването на зони на анархия, които веднага започнаха да се запълват с екстремисти и терористи… Отначало ги въоръжават, обучават, а след това те преминават на страната на така наречената „Ислямска държава“. А и самата „Ислямска държава“ не дойде от нищото: първоначално нея също я захраниха като оръдие против неудобните светски режими… В такава ситуация е лицемерно и безотговорно да се излиза с гръмогласни декларации за заплахата от международния тероризъм, а в същото време да се затварят очите пред каналите за финансирането и поддръжката на терористите, в това число и за сметка на наркобизнеса, нелегалната търговия с нефт, оръжие или да се опитват да манипулират екстремистките групировки, да ги назначават на служба при себе си за постигане на собствени политически цели с надеждата, че след това някак си ще се разберат с тях или казано по-просто, ще ги ликвидират“ – откъс от речта на президента на Руската Федерация Владимир Путин по случай на 70-тата юбилейна сесия на Генералната асамблея на ООН през 2015.

След като в Епизод 1 индентифицирахме опорните точки на така наречената стратегическа комуникация (StratCom) на Запада срещу Русия, а именно:

• войната с Грузия,
• военната операция в Сирия,
• интервенцията в Украйна (Крим, Донбас),

предвид текущата геополитическа обстановка, Епизод 2 ще бъде посветен изцяло на Близкия Изток: ще обърна внимание на събития, предначертаващи динамиката в региона, както и на последните няколко интервенции на Запада – в Ирак и в Либия – предхождащи, но обуславящи конфликта в Сирия и кризата в отношенията на Русия и Запада. Също така, ще докажа, че подкрепата на режима от страна на Русия и последвалата военната операция на Военно-космическите сили са изцяло продиктувани от произтичащите непосредствени заплахи за национална сигурност на Руската федерация: заплахи, които Западът умишлено създава, разбира се, с чужди ръце.

През 2016 се навършва кръгла годишнина от събитие, което трайно предопределя геополитиката днес, особено в частта й Близък Изток и всеки един въоръжен сблъсък в региона оттогава до наши дни. Точно един век назад, Великобритания и Франция, в лицето на своите дипломати Марк Сайкс (Mark Sykes) и Франсоа Жорж-Пико (François Georges-Picot), разработват и сключват тайно споразумение за следвоенно разделяне на зоните на влияние на териториите на залязващата Османска империя в Близкия Изток, известно като Споразумението „Сайкс-Пико“ (The Sykes-Picot Agreement).

Веднъж изготвено от дипломатите на Лондон и Париж, споразумението е консултирано с Руската империя, която след направени отстъпки се съгласява с документа. От Русия се очаква да засили активността си на Източния фронт, отслабвайки съответно силите на Тройния съюз на Западния фронт. Италия също предявява своите претенции към споразумението.

Териториалните придобивки на държавите се обуславят от техните крайно различни мотиви.

– За Руска империя:

Съюзниците се договарят Русия да получи контрол над Константинопол и проливите, както и западната част на историческа Армения (провинциите Ерзурум, Трабзон, Ван и Битлис, където основно живеят арменците), както и част от кюрдските територии на югоизток. Целите на Русия имат стратегически характер – гарантиране на безопасността на империята.

Русия и Османската империя водят 12 войни, започвайки от 1568. През XVIII и XIX век зад тези войни стоят интересите и действията на Франция и/или Великобритания (например, войните от 1768—1774 и 1853—1856).

Преди началото на  Източната (Кримска) война, Париж и Лондон способстват за изострянето на конфликта между Османската империя и Русия, с крайна цел откъсването на Крим и Кавказ от състава на Руската империя. По време на войната корабите на Британската империя и Франция навлизат през Проливите, обсаждат и разрушават Севастопол, който пада на 9 септември 1855.

Ето защо, Русия се стреми към контрол над Проливите, гарантирайки си свободен и безопасен достъп до Средиземно море и контролиран достъп за държави, които не са от Черноморския регион. А чрез включването на Армения и част от кюрдските територии, Русия би защитила южния си фланг, особено Кавказ.

Русия няма претенции към арабските територии. И докато сферите на влияние и контрол на Франция и Великобритания са предмет на споразумението, то тези на Русия не са отразени в съдържанието на документа.

– За Франция и Великобритания:

Франция следва да придобие Ливан и Сирийското крайбрежие, Адана, Киликия, и вътрешността на страната, включително Антеп (дн. Газиантеп), Урфа (дн. Шанлъурфа), Мардин, Диярбакър и Мосул.

Великобритания следва да придобие южна Месопотамия, включително Багдад, средиземноморските пристанища на Хайфа и Акра.

Mежду подконтролните на британци и французи територии следва да се изгради конфедерация на арабските държави или една независима арабска държава, разделена на френски и британски сфери на влияние.

Искендерун следва да бъде свободен порт, а Палестина, поради светите места – под международен контрол.

Целите на двете сили се заключават в контрола на богатите на нефт земи. В противопоставянето си срещу Русия, Франция и Великобритания нееднократно използват за свой съюзник Османската империя (воювайки заедно или въоръжавайки и/или плащайки на падишаха – by proxy). Плановете на Великобритания и Франция за разграбване на земите на Османската империя – доскорошен политически и военен съюзник срещу Русия – са красноречива илюстрация на думите на английския държавник, два пъти министър-председател, Хенри Джон Темпъл (Henry John Temple), който произнася в своя реч в Палатата на общините (1 март 1848): „Ние нямаме вечни съюзници и нямаме постоянни врагове. Нашите интереси са вечни и постоянни, и тези интереси са наши задължения, които трябва да следваме“ (почти век и половина по-късно, бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър казва през 80-те: „Америка няма постоянни приятели или врагове, само интереси“).

– За Италия:

Страната цели увеличаване на своите сфери на контрол и влияние. По настояване на Обединеното кралство обаче, включването на Италия в споразумението трябва да бъде ратифицирано от Русия. Руската страна е незначителен участник в споразумението, а с промяна на status quo на Руската империя, вследствие на революцията от 1917 и оттеглянето на вече Руската република от войната, довежда до изключването й от споразумението. Споразумението е разкрито от болшевиките, а на 23 ноември 1917 медиите в новосъздадената Руска република – Известия и Правда – публикуват съдържанието на тайния договор. Тогава, „британците бяха смутени, арабите смаяни и турците възхитени“.

Според The Economist, Сайкс-Пико е „олицетворение на имперско предателство“. Изданието привежда мисли на Джордж Антониус (George Habib Antonius), ливанско-египетски писател, дипломат и един от първите историци на Арабския национализъм, който нарича Сайкс-Пико шокиращ документ, продукт на „алчност, съчетана с подозрения, довели до глупост“.

“Това беше в действителност един от трите отделни и несъвместими военновременни обещания, които Великобритания прави на Франция, арабите и евреите. Произтичащите от това противоречия са в основата на всички беди оттогава до днес“, коментира изданието.

Британците са компрометирани, тъй като тайното споразумение противоречи на обещанията им към арабите, отправени чрез британския офицер (разузнавач), археолог и дипломат Томас Лорънс (Thomas Edward Lawrence), за създаване на национална Арабска държава на територията на Велика Сирия в замяна на подкрепата на съюзниците във войната.

Арабските страни участват в Първата световна война в качеството си на колонии. Участието им е както в трудови корпуси, така и в реални бойни операции. Само загиналите египтяните наброяват 80 хиляди.

В крайна сметка, начертават се граници на държави, определени да бъдат създадени на базата на геополитическите интереси на Великобритания и Франция, противно на естествения терен и нагласите на автохтонното население, което, след 4 века османски контрол, е против европейски такъв. Ето защо, целта на Франция е отслабването на арабския национализъм, което е планирано да се осъществи чрез раздобяване на Сирия на множество части, „блокирайки националистическите чувства и действия“. Що се касае до управлението, то зад „местна фасада“ на самоуправление, реалният владетел на Сирия трябва да е Франция, която „продължава да следва политика на разделяй и владей, разделяйки територията по регионални и етнически признак в останалите части на Сирия“.

Вместо велико Хашемитско кралство със столица Дамаск, са създадени няколко малки държави. За християните-маронити е Ливан, но те не са в състояние да запазят контрола над страната. Кюрдите не получават исканата от тях държава, а са разделени между четири държави (днес Турция, Ирак, Иран и Сирия). Хашемитите, които са начело на арабските бунтове и воюват заедно с британците срещу Османската империя, са изгонени от Сирия от французите. Освен това, Хашемитите са принудени да се откажат от потомствените си почти 10-вековни владения в Хиджаз (историческо място, където възниква ислямът и се намират свещените за мюсюлманите градове Мека и Медина; независима държава за периода 1916-1925) в полза на подкрепяния от Британската империя Абдул-Азиз Ал Сауд – глава на клана от Наджд (родното място на уахабизма, възникнал през XVIII век). Заедно с уахабитите, Ал Сауд основава Саудистка арабия и е нейният първи крал (1932-1953). От историческата област Палестина британците откъсват едно парче и създават Йордания. Евреите също получават земя там, където през 1948 възниква Израел.

Ето така се стига до разделянето на Сирия, Ирак, Ливан и Палестина на множество френски и британски административни зони на влияние и контрол. В крайна сметка, след Първата световна война (ПСВ) основният печеливш от споразумението е Англия.

След края на ПСВ, Джордж Кързън (George Nathaniel Curzon), министър на външните работи на Великобритания от 1919 до 1924, е убеден, че „арабската фасада управлявана и администрирана под британско ръководство и контролирана от местни мохамедани и, доколкото е възможно, от арабска администрация… Не трябва да има фактическо инкорпориране на завладяната територия във владенията на завоевателя, но усвояването може да бъде прикрито от такива конституционни измислици като протекторат, сфера на влияние, буферна държава и така нататък“.

Според Дейвид Лойд Джордж (David Lloyd George), министър-председател на Обединеното кралство в периода декември 1916 – октомври 1922, тайното споразумение между Франция и Великобритания не е достатъчно, за да гарантира трайното запазване на позициите на  западните сили. Ето защо, в Устава на Обществото на народите е утвърдена мандатна система под предлог, че “народите в тези държави са неспособни да се управляват самостоятелно в особено трудните условия на съвременния свят“.

По думите на Вениамин Попов, директор на Центъра за партньорство на цивилизациите към Института за международни изследвания в Русия, „сто години по-късно, Западният блок продължава  да говори за неспособността на арабските народи да управляват земите си и да настоява за мисионерска задача да ги научи на истинка демокрация“.

Както в началото на XX век, така и през XXI век, Западът продължава с „опитите да се намесва във вътрешните работи на суверенни държави, да налага рецепти отвън, да промотира концепции за смяна на режима. Преди, това се случваше под слогана на „хуманитарна интервенция“, сега се опитват да го правят под лозунга за борба с насилието и екстремизма. Единствено народите на страните в региона, както и всяка друга страна в света, имат право да определят собствената си съдба. Това е неизменен принцип на международното право и той трябва свято да се изпълнява“, заявява министърът на външните работи на Руската федерация Сергей Лавров.

В Сайкс-Пико Великобритания и Франция умишлено не вграждат концепцията за държава, а само за територия, чиито граници подлежат на промяна в зависимост от интересите на колонизаторите. Западът целенасочено затруднява формиране на гражданско общество и осъзната национална самоидентичност в появилите се впоследствие държави под негов контрол, съхранявайки разделението на населението въз основа на племенна и сектантска принадлежност. Така външните сили лесно налагат волята си и постигат целите си, отстранявайки даден режим в случай, че същият прояви самостоятелност и неподчинение към метрополиите. Да се воюва срещу един режим е далеч по-евтино, отколкото да се воюва срещу сплотена нация. Точно това наблюдаваме днес в Близкия Изток (и не само).

„Много страни имат странни граници“, твърди Рами Хури (Rami Khouri) от Американския университет в Бейрут. „И все пак, за арабите, Сайкс-Пико е символ на много по-дълбоко недоволство срещу колониалната традиция. Става въпрос за цел един век, през който западните сили са си играли с нас и са се намесвали с военна сила“.

И до днес борбата за надмощие, влияние и контрол над териториите в Близкия Изток и Северна Африка не престават. Оттогава насам, арабите са перманентно разделяни, конфронтирани, лъгани и ограбвани от Запада – превърнати са в инструмент за водене на войни, а богатите им на нефт земи – в източник на финанси и контрол чрез военни бази.

Но да се върнем в наше време – по време на Арабската пролет, Западът, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Катар и Турция сключват съюз с ислямски радикали, имащи за обща цел свалянето на светските режими в Либия и Сирия. Президентът на Русия предупреждава Запада за негативните последици, но вместо разбиране, Москва, която е срещу „демократичната опозиция“, както западът нарича джихадистите, е обвинявана във възпрепятстване на „демократизирането промени“ в Близкия Изток.

Американският изследовател на Русия и руско-американските отношения  професор Стивън Коен заявява: „Русия многократно предупреди Съединените щати, че радикалните сили ще са във възход след военни преврати в Близкия изток, но Вашингтон все още отказва да слуша… Това, което ме тревожи, е неспособността на Вашингтон да преосмисли всичко, отчасти, защото преосмислянето може да ги докара до признаване на позицията, заемана от Москва и Путин. Изглежда, че предварителното условие е: Москва и Путин никога не могат да са прави“, заявява Стивън Коен.

Когато през 2012, по време на ежегодната пресконференция, журналист на Associated Press задава въпрос дали поради несъгласието със Запада относно Сирия, Русия няма да се окаже в изолация, загубвайки позиции не само в Сирия, но и в региона на Близкия Изток, Путин отговаря: „Да не би Русия да не загуби своята позиция в Либия, след това, което интервентите направиха там? Както и да обясняват позицията си, държавата се разпада. Междуетническите, междуклановите, междуплеменните конфликти продължават… Питате ме за грешки, а това не е ли грешка? Нима вие искате да повтаряте постоянно тези грешки в други страни? Ние не сме загрижени за съдбата на режима на Асад… Безусловно, необходима е промяна. Друго ни безпокои: какво ще се случи по-нататък“.

Всъщност, случващото се днес в Сирия може да бъде разгледано като един от епизодите по планираното дестабилизиране на редица неприятелски за Запада страни от Близкия Изток чрез отстраняване на техните режими. Затова, преди да се съсредоточа на военната интервенция на Русия в Сирия, ще се фокусирам върху събитията в региона след 9/11, защото конфликтът в Сирия не може, а и не бива да бъде изследван изолирано, а единствено в контекста на геополитическата динамика.

На 3 октомври 2007, по покана на Commonwealth Club of California (San Francisco, CA), бившият главнокомандващ на силите на НАТО в Европа (1997-2000), двукратен участник в надпреварата за номинация за президент от Демократическата партия (за изборите през 2004 и 2008) пенсионираният вече генерал Уесли Кларк държи реч, в която критикува външната политика на САЩ в периода на управлението на Джордж Уокър Буш.

Кларк говори за план, разработен от администрацията на Буш след 9/11, според който САЩ планират да нападнат 7 държави в рамките на 5 години. Генералът си спомня думи на свой бивш подчинен, също генерал, от Пентагона, който 10 дни след 9/11 му съобщава за взето решение относно война срещу Ирак. И когато Кларк го пита каква е причината, бившият негов служител отговаря: „Не знам, предполагам, защото не знаят какво друго да направят“. На въпроса на Кларк разполагат ли с разузнавателна информация, уличаваща Саддам за връзки с Ал Кайда, отговорът е следният: „Не, не, няма нищо ново в това направление. Те просто са взели решение да воюват срещу Ирак. Предполагам, че изглежда не знаем какво да правим с терористите, но имаме добри въоръжени сили и можем да сваляме правителства. Предполагам, че когато единственият инструмент, който имаш, е чук, всеки проблем трябва да изглежда като пирон.“

След няколко седмици Кларк отново се среща със стария си подчинен, а САЩ вече бомбардират Афганистан. Кларк се интересува дали плановете за война срещу Ирак все още важат, а генералът от Пентагона му показва лист хартия и му отговаря: „Това е записка, която описва как ние ще ударим седем страни за пет години, започвайки с Ирак, след това Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и завършвайки с Иран“.

След споделеното, генералът казва: „Не можах да повярвам, че е истина, но всъщност точно това се случи“.

Няколко дни по-късно, на 30 септември 2001, Донлад Ръмсфелд (тогава секретар по отбраната), изпраща документ до Буш, в който администрацията се призовава не само да се  фокусира върху ликвидирането на Осама бин Ладен, но и да създаде „нови режими“ в редица държави, „подпомагайки местните хора да се отърват от терористите и да се освободят от режимите, които подкрепят тероризма“. Впоследствие, именно Ръмсфелд разработва военен план с цел смяна на режими в Близкия Изток.

Ако целта на Вашингтон обаче е унищожаването на режимите, които подкрепят тероризма, то тогава остава необяснимо защо именно Ирак е нападнат, а 8 години по-късно и Либия, чийто лидер активно воюва срещу спонсорираната от Саудитска Арабия Ал Кайда.

В точно тази връзка са думите на Муамар Кадафи, които произнася в своя реч по време на Среща на върха между арабските лидери, проведена през 2008 в Сирия, подчертавайки, че съдбата на Саддам Хюсеин очаква всички арабски лидери: „Нека американските ни приятели ти отговорят каква беше причината да нападнат Ирак“, пита Кадафи, „Бин Ладен иракчанин ли е? Бяха ли тези, които атакуваха Ню Йорк иракчани? Не, не бяха. Бяха ли тези, които атакува Пентагона, иракчани? Не бяха. Имаше ли оръжие за масово поразяване в Ирак? Нямаше… Защо беше обесен Саддам Хюсеин?… Всеки един от вас може да е следващият“.

В интервюто от март 2007 генерал Кларк обяснява, че когато американските войски напуснат Ирак, „саудитците ще трябва да намерят някого да воюва срещу шиитите. И кого ще намерят? Ал Кайда“, която получава „открито финансиране от саудитците с цел да запазят преимущество вътре в Ирак и да блокират иранския експансионизъм“. Точно това и се случва в Ирак, Либия и Сирия.

Последва нещо изключително важно, което Уесли Кларк споменава за първи път: „Сетих се за среща с Пол Улфовиц (Paul Wolfowitz – бел.авт.) през 1991. През 2001, той беше заместник-секретар на отбраната, но през 1991 г., той беше секретар по отбранителните политики (Under Secretary of Defense for Policy) – позиция номер 3 в Пентагона. И отидох да го видя, когато бях бригаден генерал, командващ Националния център за обучение… Казах, ‘Господин Секретар, трябва да сте доста доволен от представянето на въоръжените сили в Пустинна буря’. А той отговори, ‘Да, но не съвсем, защото истината е, че трябваше да се отървем от Саддам Хюсеин, а ние не го направихме… Но едно нещо, което научихме [от войната в Персийския залив – бел. авт.] е, че можем да използваме нашите военни в региона – в Близкия Изток – и руснаците няма да ни спрат. Имаме около 5 или 10 години, за да изчистим тези стари просъветски режими – Сирия, Иран, Ирак – преди следващата велика суперсила да дойде и ни предизвика’“.

Точно това се случва с Ирак, впоследствие с Либия и Сирия – 2 успешни опита за физическо отстраняване на светски лидери, а третият все още продължава. И щеше отдавна да е завършил, ако Русия не се беше върнала на световната арена. Западният елит в буквалния смисъл манипулира и дезинформира световната общественост и в частност своите граждани, бълвайки чрез казионните си медии огромен поток от фалшива информация, ежедневно. Целта е промиване на съзнанието и втълпяване на гражданите на необходимостта от поредната военна интервенция под абсолютно фашлив предлог за „защита, права, демокрация“, а реално отстраняване на проруски режими, при това на всяка цена – съюз с терористи, терористични актове, операции под чужд флаг и война с чужди ръце. Защото западът нито за миг в своята история не е престанал да се ръководи от своя макевелиалистичен принцип, че целта оправдава средствата. А крайната цел е Русия, но затова ще стане дума в един от следващите епизоди, посветени на Руско-грузинската война и кризата в Украйна, както и на разширението на НАТО.

Това просто ме зашемети – продължава Кларк – Значи целта на военните е да започват войни и да сменят правителства, вместо да предотвратяват конфликти… Ние ще нападаме държави… В тази страна [САЩ – бел.авт.] беше извършен ‘преврат’ във външната политика от група хора  – Улфовиц и Чейни и Ръмсфелд, и можете да добавите още дузина колаборационисти от проекта ‘New American Century’. Те искаха от нас да дестабилизираме Близкия Изток. Да го обърнем наопаки. Да бъде  под наш контрол… Някой да ви е казвал това? Имаше ли национален диалог по тази тема? Изправиха ли се сенаторите и конгресмените, за да обявят този план? Имаше ли дебат в САЩ?- Абсолютно не! И още няма… Не за това гласува американският народ за Джордж Буш… Той обещаваше в кампанията си миролюбива външна политика, а не най-арогантната външна политика в американската история. Той обещаваше да няма [операции по – бел.авт.] мироопазване и изграждане на нации. А точно това се случи с Ирак и Афганистан.

Още през март 2007, в интервю на Ейми Гудман (Amy Goodman), освен гореспоменатото, Уесли Кларк също признава: „Истината за Близкия изток е, че ако нямаше нефт, щеше да бъде като Африка. Никой не заплашва с интервенция в Африка… Няма съмнение, че наличието на нефт в региона предизвика намесата на великите сили… Винаги съществува тази нагласа, че по някакъв начин бихме могли да се намесим и да използва сила в региона. Искам да кажа, че е вярно… представете си, ние въоръжавахме и създадохме муджахидините, за да прогонят съветите от Афганистан… И, знаете ли, моят урок оттогава е, че когато използваш сила, има неочаквани последици, така че трябва да използваш сила като последно средство. Без значение явно или скрито, плащаш огромни последици за използването на сила“.

Неотдавна официално бе разкрита една от най-големите манипулации на нашето съвремие – безоснователни обвинения за наличие на оръжие за масово поразяване и връзки на Ирак с Ал Кайда, които САЩ и Великобритания отправят срещу режима на Саддам Хюсеин, използвани като casus belli за непропорционална въоръжена агресия срещу суверенна държава, в нарушение на международното право, погазвайки Устава на ООН. В резултат на войната, от 2003 досега, според Iraq Body Count, жертвите сред мирното население възлизат на повече от 185 хиляди. Според Al Jazeera, жертвите са между 150 000 – 300 000. Известната британска социологическа агенция ORB International изчислява през 2007, че жертви на войната са 1.2 милиона иракски граждани. Според Just Foreign Policy обаче, жертвите са около 1,5 милиона души. Размножаването на ислямския тероризъм е пряка последица от тази престъпна война. Войната след 9/11, която по внушение е срещу тероризима, но на практика способства за неговото размножаване, е грешка: „Мисля, че е грешка… лоша стратегия. Мисля, че това ни донесе много мъка и ще ни донесе много повече мъка. Мисля, че това беше огромно отклонение от войната срещу тероризма, отклоняване на ресурси, и това направи враговете ни по-силни“, признава по отношение на Ирак Уесли Кларк.

Вместо война срещу тероризма, след сриването на Ирак последва умишленото подпалване на държави от Близкия изток и Северна Африка, което от своя страна доведе до унищожаване на процъфтяващата и богата на нефт Либия, кръвопролитната война в Сирия, появата на Даеш или „Ислямска държава“ (ИД), огромната бежанска вълна към Европа, десетките терористични атаки на Стария континент.  

През 2003 в унищожаването на Ирак, освен САЩ и Великобритания, участват още Австралия и Полша. Днес тези държави са сред най-яростните обвинители на Русия, приписвайки й вината за онези негативните последствия, за които те са отговорни. Съгласно международното право, правителства на гореспоменатите държави, взели решение за войната, следва да са обект на съвременна версия на Нюрнбергския процес. Тогава президентите на Франция и Русия Жак Ширак и Владимир Путин, както и федералният канцлер на Германия Герхард Шрьодер предупреждават Джордж Буш за негативните последствия от война срещу една суверенна държава. Поводът за войната почива на съмнителна разузнавателна информация, която впоследствие се оказва фалшифицирана.

На 6 юли 2016, след повече от 7 години продължило разследване е публикуван докладът на Сър Джон Чилкот (John Chilcot) – таен съветник и бивш държавен служител, назначен през 2009 от тогавашния министър-председател Гордън Браун за председателстващ на разследване на обстоятелствата около нахлуването в Ирак през 2003 и последиците от него.

Въпреки очевидната снизходителност в доклада към Тони Белър, става ясно, че „разузнавателната информация относно оръжия за масово поразяване е почти напълно погрешна и голяма част от нея е чиста измислица… Блеър е бил предупреден, включително и от високопоставени членове на собствения си щаб, че голяма част от разузнавателната информация  била остаряла, повърхностна и съмнителна и че не подкрепя твърдението, че Саддам е непосредствена заплаха. Вината му (на Блеър – бел.авт.) се заключава в използване на  неговата убедителност да представи (в парламента – бел.авт.) фалшива разузнавателна информация като неопровержимо доказателство, че Саддам е реална, настояща и нарастваща опасност, когато той не е бил такава“.

На същия ден, когато докладът е публикуван, Сър Джон Чилкот прави заявление, изложено в 12 страници, основните моменти от които са следните:

„Нашето заключение е, че Великобритания е избрала да участва в инвазията в Ирак преди мирните опции за разоръжаване да са изчерпани. Военните действия по това време не бяха крайна мярка“.

„Пренцеката за сериозността на заплахата от иракски оръжия за масово поразяване – ОМП – са били представени с неоправдана увереност“.

„Въпреки изричните предупреждения, последствията от нахлуването са били подценени. Планирането и подготовката за Ирак след отстраняването на Саддам Хюсеин са били напълно неадекватни“.

Според доклада, „разследването не е изразило становище по въпроса дали военните действия са легани. Това може, разбира се, да бъде решено само чрез правилно конституиран и международно признат съд. Ние, обаче, заключихме, че условията, въз основа на които е било решено, че има правно основание Обединеното кралство да участва във военни действия, са били далеч от задоволителни“.

„Съвместната комисия по разузнаването е трябвало да разясни на г-н Блеър, че анализираната разузнавателна информация не е установила ‘извън всякакво съмнение’, нито че Ирак е продължил да произвежда химически и биологични оръжия, нито че усилията да разработи ядрено оръжие продължават.“

„Вече е ясно, че политиката относно Ирак е била изградена на основата на погрешна разузнавателна информация и оценки“.

„Инвазията и последваща нестабилност в Ирак, към юли 2009 г., са довели до смъртта на най-малко сто и петдесет хиляди иракчани, вероятно много повече, преобладаващата част от които цивилни. Повече от един милион души са били разселени. Иракският народ е претърпял огромни страдания.“

И накрая, „към март 2003, не е имало непосредствена заплаха от Саддам Хюсеин“.

Попитан, дали нахлуването в Ирак е грешка, Блеър заявява: „Вярвам, че ние взехме най-правилното решение и светът е по-добър и по-безопасен“.  Бившия министър-председател твърди, че е действал на базата на разузнавателни данни към момента, според които в иракският президент е разполагал с оръжие за масово поразяване (ОМП).

Блеър лъже – не съществува разузнавателна информация, която категорично да твърди за наличие на ОМП. Ако такава съществуваше, то тя щеше да бъде отдавна представена в защита на агресията, извършени от САЩ, Великобритания, Австралия и Полша. И някак си спонтанно изниква в мен риторичният въпрос що за циничен, арогантен и безочлив трябва да е даден индивид, за да твърди, че днес „светът е по-добър и по-безопасен“ на фона на раздиращия се от война и тероризъм някога стабилен Ирак, на фона на унищожената, а до неотдавна процъфтяваща Либия, на фона на потъналата в кръв някога светска и развита Сирия?!

За разлика от Блеър, лидерът Лейбъристката партия Джереми Корбин (Jeremy Corbyn) поднася извинение от името на неговата партия за „катастрофално решение да отидат на война“, наричайки войната най-сериозното бедствие на британската външна за последните 60 години.

Веднага след публикуването на доклада „Чилкот“ последва оправдание от страна на Джордж Буш за неговото решение да нахлуе в Ирак. Говорителят на Буш заявява: „Въпреки неуспехите на разузнаването и други грешки, които той [Буш – бел.авт.] призна по-рано, президентът Буш продължава да вярва, че целият свят е по-добро място за живот без Саддам Хюсеин на власт“.

Пол Бремер (Paul Bremer), американски дипломат и глава на американската окупационна администрация в Ирак за периода 2003-2004 (онзи, който разпусна 400-хилядната иракска армия, чиито военнослужещи се превръщат впоследствие в гръбнака на множество терористичните организаци, включително днешната ИД) изразява съгласието си с доклада „Чилкот“, според който САЩ и Великобритания са съставили „неадекватни“ планове по отношение на окупацията на Ирак и обвинява Джордж Буш и Тони Блеър в пренебрегване на вътрешните предупреждения.

Още през 2011, Лорънс Уилкерсън, полковник и бивш началник на щаба на държавния секретар на САЩ Колин Пауъл, заявява, че разузнавателната информация по отношение на Ирак е била фалшива. Самият Колин Пауъл не е бил информиран нито от директора на ЦРУ Джордж Тенет, нито от анализаторите на агенцията за това, че са се водили спорове относно надеждността на източника на разузнавателната информация и достоверността на същата. Според полковник Уилкерсън, към Тенет е отправен въпрос дали е готов да потвърди пред държавния секретар, че притежава достатъчно източници, които да „установят всеки един от тези факти“, като Тенет е „най-убедителен“ относно „мобилни биологични лаборатории, съществуващите запаси от химически оръжия, и най-лошото от всичко, активна ядрена програма“.

Уилкерсън е категоричен, че „Дик Чейни трябва да бъде в затвора за военни престъпления“. През 2014, същото мнение изказва и бившият съветник на администрацията на президента (Бил Клинтън и Джодрж Буш ) на САЩ и специалист по контратероризъм Ричард Кларк, наричан „контратерористичен цар“ (counter-terrorism czar): “Ясно е, че нещата, които администрацията на Буш извърши… бяха военни престъпления“.

През февруари 2006 г., професорът по международно право в Лондонския университетски колеж Филип Сандс разкрива в британската преса записка на двучасова среща между Джордж Буш и Тони Блеър в Белия дом на 31 януари 2003 (Bush-Blair memo). Това е последната от серията записки между двамата държавници, първата от които е така наречената „Downing Street memo“ с дата 23 юли 2002, (8 месеца преди инвазията на 20 март 2003) и добива известност като “smoking gun memo”, последвана от Bush-Aznar memo на среща между Буш и министър-председателя на Испания Хосе Мария Аснар през февруару 2002 (публикувана 2007).

От публикуваната през 2006 записка става ясно за решението на президента Буш да нападне Ирак, без значение, дали ще има втора резолюция на ООН и дали инспекторите на ООН ще открият доказателства за наличие на оръжие за масово поразяване (ОМП). Първата резолюция (1441) предупреждава Ирак за “сериозни последици като резултат от продължаващите нарушения на неговите задължения“, в случай, че не се разоръжи и не сътрудничи на оръжейните инспектори на ООН. Резолюцията не дава мандат, нито разрешение за военна операция срещу Ирак. Същата е приета „безусловно“ от иракското правителство, за което свидетелства писмо, подписано от външния министър Наджи Сабри и предадено в Съвета за сигурност от посланика на Ирак в ООН Мохамед Алдури.

В записката Буш и Блеър признават, че към онзи момента в Ирак не са открити неконвенционални оръжия. За да не бъде провалена инвазията, президентът Буш споменава три възможности за провокиране на конфронтация:

1. Първата възможност се заключава в „полет над Ирак на разузнавателен самолет U-2, прикриван от изтребител, боядисани в цветовете на ООН… Ако Саддам стреля по тях, той ще бъде в нарушение“. Става дума за провеждане на операция под чужд флаг (false flag operation), което е престъпление според международното право.

2. Втората възможност – в случай, че „САЩ успеят да доведат „дезертьор„, който би могъл да изнесе публична презентация относно ОМП на Саддам“.

3. Третата възможност, спомената в бележката, е убийство на Саддам Хюсеин.

По въпроса за „дезертьора“ ще си позволя да припомня един класически пример за дезинформация, фалшификация и пропаганда – така наречените свидетелски показания на Найра (The Nayirah testimony) – показания, които на 10 октомври 1990 дава пред Конреса на САЩ (the Congressional Human Rights Caucus) 15-годишно кувейтско момиче на име Найра Ал-Сабах (Nayirah Al-Ṣabaḥ). Емоциално и със сълзи на очите тя разказва, че докато работила в кувейтска болница видяла „как въоръжени иракски войници се втурнаха към болницата, изхвърлиха новородените деца от кувьозите и ги оставиха да умрат на студеня под“. Показанията на момичето многократно биват цитирани от сенатори и от тогава президента на САЩ Джордж Хърбърт Уокър Буш, като по този начин променят общественото мнение и си осигуряват нарастване на поддръжката за военна интервенция срещу Ирак. През 1992 става ясно, че момичето е дъщеря кувейтския посланик в Съединените щати, Сауд Ал-Сабах, а „показанията“ й са измислени от американска PR агенция Hill & Knowlton, наета от кувейтското правителство. В началото Amnesty International потвърждава историята на момичето, но впоследствие обвинява администрацията на Буш в „опортюнистична манипулация на международното движение за правата на човека“.

На 1 май 2003 от самолетоносача USS Abraham Lincoln президентът Буш обяви края на мащабните бойни действия в Ирак. Беше разпънат огромен транспарант с надпис „Мисията изпълнена“ (Mission Accomplished).

Още на същия ден, президентската администрация обявява план за трансформиране на иракската икономика съгласно американско подобие, т.е. пазарна икономика и масово приватизиране на нефтена индустрия, тогава държавна собственост.

Според видни американски политици, войната в Ирак не е заради националната сигурност или хуманитарна операция срещу режима на Хюсеин, а принуждаване на Ирак да отвори икономиката си за чуждите корпорации, включително и за Exxon Mobil. Процесът на ограбване на иракската икономика е наречен „инвестиране в Ирак“, от тогавашната администрация на държавния секретар Клинтън.

Факт е, че още през 2002, тогава сенатор, Хилъри Клинтън гласува за инвазия в Ирак под предлог за защита на националната сигурност на САЩ. През 2011, когато Ирак е сринат и под постоянни терористични атаки, Клинтън заявява в своята реч: „Време Съединените щати да започнат да мислят за Ирак като за бизнес възможност“. Става въпрос предимно за JPMorgan и Exxon Mobil.

През 2007 г., тогава сенатор, Чък Хейгъл, впоследствие секретар по отбраната, заявява: „Хората казват, че ние не воюваме за нефт. Разбира се, че воюваме за нефт. Говорят за националния интерес на Америка. За какво, по дяволите, си мислите, че те говорят? Не сме там за смокини“.

Също през 2007, бившият председател на Федералния резерв Алън Грийнспан, считан някога за най-могъщия банкер на света, служил по време на мандатите на четирима президенти на САЩ, написа година след като се оттегли от служба: „Огорчен съм, че е политически неудобно да призная това, което всеки знае: Войната в Ирак беше преди всичко за нефт“. Грийнспан прави това признание, след като броят на загиналите вследствие на войната в Ирак достигна 1.2 милиона души.

По отношение на войната, генералът от резерва и командващ на CENTCOM Джон Абизейд заявява: „Разбира се, че става дума за нефт, преди всичко за нефт, и ние не можем да го отричаме“.

Причините за войната през 2003 са същите като онези през далечната вече 1990.

Две седмици след иракската инвазия в Кувейт, на 15 август 1990, президентът на САЩ Джордж Буш-старши изтъква като обосновка за войната „нашите работни места, нашия начин на живот, нашата собствена свобода и свободата на приятелски страни по целия свят, ще пострадат, ако контролът на най-големите световни запаси от петрол попаднат в ръцете на Саддам Хюсеин“.

През 1992, тогава секретар по отбраната, Дик Чейни заявява, че „след като той (Саддам) придоби Кувейт и разположи всичките си военни сили, с които разположи толкова голям армия, с колкото той разполага…“ Саддам беше „в състояние да диктува бъдещето на световната енергийна политика, и това му даде възможност да задуши нашата икономика“.

През 2003, когато американските войски са окупирали Ирак, журналистът на The New York Times, Томас Фридман (Thomas Friedman), пише: “…тази война е най-важният либерален, революционен проект за изграждането на американска демокрация от плана Маршал насам“. Според журналиста, войната в Ирак е „едно от най-благородните неща, които тази страна [САЩ – бел.авт.] някога е опитвала в чужбина и това е морален и стратегически императив…“

И нито дума за 112 милиарда барела нефтени залежи. Става дума за $100 чиста печалба на година, докато Exxon е с годишна печалба от $25 милиарда.

За разлика от медиите, финансовите анализатори от Уол Стрийт са откровени: „Мислете за Ирак като девствена територия… Ирак се превръща в най-търсеният недвижим имот на земята… Това е по-голямо от всичко, в което Exxon участва в момента“, казва Фадел Гайт (Fadel Gheit), изпълнителен директор и старши анализатор на Oppenheimer & Company. Според експерти, действително става дума за $100 милиарда чиста печалба на година, докато Exxon е с годишна печалба от $25 милиарда.

„Това е суперзвездата на бъдещето… Всеки иска да е там … Мислете за Ирак като военна база с много голям нефтен запас под земята… Не може да се иска по-добро от това“, продължава Гейт. (откъс от книгата на Linda McQuaig, War, Big Oil and the Fight for the Planet: It’s the Crude, Dude, стр. 76-78)

Според Гайт, има още един фактор, който прави Ирак особено привлекателен – неговата военна уязвимост. Русия също притежава ресурса да задоволи огромната част от петролната индустрия, тъй като потенциалът на страната в нефтодобива надхвърля значително доказаните запаси. Въпросът е в това, че Русия е ядрена сила. Даже и през 2003, тя е способна да унищожи с ядреното си оръжие всеки потенциален агресор.  Както отбелязва Гайт, „ние не можем просто да отидем и … окупираме [руските] петролни полета. Това е различна топка“. Докато Ирак беше идеалната мишена – слаба държава и без каквото и да е оръжие за масово поразяване. Иначе САЩ едва ли с лека ръка щяха да предприемат интервенцията. (откъс от книгата на Linda McQuaig, War, Big Oil and the Fight for the Planet: It’s the Crude, Dude, стр. 78)

Според основателя и изпълнителен директор на Global Policy Forum доктор Джеймс А. Поул (James A. Paul), “нефтът на Ирак е най-евтиният за производство в света, при цена само от $1 за барел. Гигантската ‘рента’ на петрола на Ирак, по време на десетилетия производство, може да осигури печалби на компаниите в рамките на $4-5 трилиона… Ако приемем петдесет години на производство и 40% роялти такси, Ирак би могъл да получи годишна печалба на петте най-големи компании, дори и през успешната 2003“.

От споразумението „Сайкс-Пико“ насам, зад интервенциите (явни или скрити) на Запада в Близкия Изток, е нефтът.

Да не забравяме и събитието от 1953, когато Великобритания и САЩ организират преврат в Иран, отстранявайки от длъжност легитимния министър-председател на страната Мохамед Мосадък (Mohammad Mosaddegh), който е известен с национализирането на иранската петролна индустрия, подконтролна на британците от 1913. Мосадък е защитник на светската демокрация и държавния суверенитет.

След отстраняването на Мосадък, прозападният монарх на Иран шах Мохамед Реза Пахлави (Mohammad Reza Pahlavi) отново възстановява статуквото преди национализацията. С годините народното недоволство срещу прозападния монарх расте, за да се стигне до революцията през 1979, когато той е принуден да абдикира. Така Иран се превръща от светска държава в държава на шариата (ислямския закон).

През февруари 2016, The Wall Street Journal цитира главния изпълнителен директор на Iranian Central Oil Fields Company, Салбали Карими (Salbali Karimi), според който „нефт от централните региони на страната може да се произвежда чисто за  $1 до $1.50 за барел“.

Не е случаен фактът, че след 9/11, Иран фигурира в американския списък за „демократизиране“, според генерал Кларк, който признава, че САЩ целят смяна на режима в Иран, за която цел  „ние поискахме от Конгреса да отпусне $75 милиона, за да го направим, и ние подкрепяме терористични групи, които очевидно се инфилтрират в Ирак – Иран“.

И ако военната интервенция срещу Иран не се състоя, то това е защото огромната част от генералите в САЩ са способни да разсъждават трезво и обективно, за да отчетат решаващите фактори като територия (4 пъти по-голяма от тази на Ирак), население (2.5 пъти по-многобройно), икономика, технологии, многообразен терен, подготовка и въоръжение на иранските сили за сигурност, ресурси на страната за продължителна война, както и разбира се, нагласите на населението. Всичко това свидетелства, че в случай на военна интервенция срещу Иран, загубите за САЩ ще превишават ползите. Що се касае до опитите на Иран да се превърне в ядрена сила, то те са в резултат на инстинкта му за самосъхранение и осъзнаването за липсата на ефективни международни инструменти, които да въздействат на САЩ и НАТО, в случай че решат да нападнат една или друга суверенна държава. Иран се отказа от своята ядрена програма, когато получи гаранции за защита от страна на Русия и Китай.  

През април 2009, три месеца след назначаването й на поста държавен секретар на САЩ и две години преди началото на гражданската война в Либия, Хилъри Клинтън в интервю за CNN заявява: „Хоратa срещу които воюваме днес, ние финансирахме преди 20 години. Направихме го, защото бяхме ‘заключени’ в борбата със Съветския съюз. Те нахлуха в Афганистан, а ние не искахме да контролират Централна Азия…И президентът Рейгън беше заедно с Конгреса, воден от демократите, които казаха ‘знаете ли какво, звучи като доста добра идея, нека се разберем с ISI (Inter-Services Intelligence – Междуведомствено разузнаване на Пакистан – бел.авт.) и пакистанските военни и нека да наемем тези муджахедини. И това е страхотно. Да вземем малко от Саудитска Арабия и от други места, внасяйки уахабитския брaнд на исляма, така че да можем да победим Съветския съюз‘. И познайте какво? Те се оттеглиха. Изгубиха милиарди долари и това доведе до разпадането на Съветския съюз. Така че, налице е много силен аргумент, който не беше лоша инвестиция да довършим Съветския съюз, но нека бъдем внимателни какво посяхме, защото това и ще пожънем“.

Да, свети апостол Павел казва, че „каквото посее човек, това ще и да пожъне“ (Гал. 6:7). А думите на Еклисиаста са: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9) Днес, наблюдаваме déjà vu на това от 1979-1989 в Афганистан: както преди десетилетия, така и днес САЩ отново се стремят да изолират и ограничат възраждаща се Русия, създавайки условия за нейния разпад. За постигането на тази цел, Вашингтон е готов на същите тези временни съюзи със „съюзници“, които впоследствие излизат извън контрола му.

През октомври 2009, в интервюто си за CBS, признавайки, че САЩ са сред създателите на проблема днес, Хилъри Клинтън потвърждава и доразвива позицията си, цитирана по-горе: „Назад през 80-те, изглеждаше страхотна идея да насърчим – обучим и въоръжим – талибаните, муджахедините джихадистите срещу Съветския съюз, който беше нахлул в Афганистан. И с наша помощ и подкрепа от Пакистан, тази група, включително по това време и Бин Ладен победиха Съветския съюз… Когато изпълнихме основната си мисия по изгонването на Съветския съюз от Афганистан, ние се оттеглихме. И оставихме проблемите от добре въоръжени фундаменталисти, идеологически и религиозни групи, калени в сраженията на афганистанците и пакистанците“.

Подобни мисли Клинтън изказва за трети път и през 2012, когато Кадафи вече е мъртъв, Либия е провалена държава, а гражданската война в Сирия се разгаря. В интервю за FOX News, държавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън казва:

„Когато Съветският съюз нахлу в Афганистан, имахме тази брилянтна идея, че ще отидем в Пакистан и ще създадем сила от муджахидини, ще ги снабдим с ракети „Stinger“ и всичко останало, и ще преследваме Съветите в Афганистан. Успяхме. Казахме си ‘страхотно’ и напуснахме Афганистан… оставяйки тези обучени фанатици в Афганистан и Пакистан. Оставяйки ги добре въоръжени и създавайки бъркотия, която тогава не признахме. Ние бяхме просто толкова щастливи да видим падането на Съветския съюз… Сега, поглеждайки назад, хората, срещу които воюваме днес, ние поддържахме във войната срещу Съветите“.

Очевидно, Белият дом в лицето на държавния секретар осъзнава последствията за света днес от политиката на САЩ преди три десетилетия, след като в рамките на няколко години госпожа Клинтън три пъти излага една и съща теза. На фона на тези откровения, днес сме свиделите на същото това „заиграване“ с джихадисти, които тогава бяха дефинирани като „борци за свобода,“ а днес като „умерена опозиция“. Това не е случайна грешка, а целенасочена външна политика. Както Хилъри Клинтът подчертава, джихадистите не са лоша инвестиция, особено когато става дума за стария противник Русия.

Този път, обаче, в мишена се превърна не толкова Русия, колкото Европейският съюз. И вместо дезинтеграцията на Русия, за която Збигнев Бжежински и Джордж Фридман говорят от години, ще сме сме свидетели ако не na разпадането, то на реформирането на ЕС, а вероятно и на НАТО, точно защото „каквото посее човек, това ще и да пожъне“.

Следва продължение…

Свързана публикация: „САЩ воюват с чужди ръце. Епизод 1: StratCom или западната пропаганда“

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК