Косовската „независимост“ и след нея

Мисли за един от възможните сценарии, март 2010 г.

След многомесечни напъни да се симулират (не стимулират) преговори, при които фарсът и драмата не преставаха да се редуват, всичко най-после дойде на мястото си. На 17 февруари 2008 година косовската “независимост” стана факт. Чак тогава европейските политици, или поне част от тях, се решиха да промълвят, че “царят е гол”. Защото прозряха, че надеждите независимостта на Косово да бъде последният акт на балканската трагедия от края на миналия и началото на този век, са най-малкото илюзорни. Тази констатация се отнася в много по-малка степен за изследователите – немалко от тях нееднократно бяха предупреждавали, че подобно решение крие много неизвестности.

България не можеше да остане индиферентна към ставащото – вече беше изпитала резултатите от санкциите и от ембаргото по време на войните в бивша Югославия, когато, без никаква вина, изгуби милиарди долари. В общи линии се оформи традиционната дихотомия – песимисти и реалисти. Първите бяха главно сред политиците, а вторите – предимно между изследователите. Аз гравитирам към втората общност и ще представя някои свои възгледи, без никакви претенции, че те се споделят от всички колеги в гилдията.

Най-неотложна ми изглежда дискусията по проблемите, свързани със сигурността на региона и на отделните балкански държави, включително и на България.

Смущаващ е най-напред изборът на датата, когато беше провъзгласена лелеяната от косоварите независимост. Защо след толкова “пробни балони” беше избран точно седемнайстият ден на февруари? Не е ли търсена ясна, показна символика и доказателство за последователността на политиците от Прищина и за континуитета на техните действия? За неизкушените в балканските политически дебри ще си позволя да припомня, че на същата дата през 1982 година, две години след смъртта на дотогавашния югославски лидер Йосип Броз Тито (1980) и една година от вълненията на косовските албанци, безмилостно потушени с груба сила (1981), в Швейцария четири нелегални организации създават “Движение за албанска социалистическа република в Югославия”. Новата формация обединява различни марксистко-ленински групи от Косово и от Албания, както и небезизвестната тогава организация Червен народен фронт. Програмните документи на споменатото движение, на Националното движение на Косово (1993) и на Народното движене за освобождение на Косово приемат въоръжената борба и терора като водещо средство за постигане на своята крайна цел – независимо Косово.

Когато, в резултат на подписването на Договора от Маастрихт (1992), Европейската общност (ЕО) прерасна в Европейски съюз, като една от най-значимите сфери на Съюза беше посочена Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС). Тази ориентация беше препотвърждавана по различни поводи – например в Амстердам и в Ница. Сред най-амбициозните и най-репрезентативни компоненти на Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС експертите почти единодушно сочат създаването на Пакта за стабилност на Югоизточна Европа (ПСЮИЕ). Задачата на пакта беше да гарантира сигурността на региона (не само на Косово!) чрез външна финансова подкрепа и най-вече чрез взаимно сътрудничество в сферата на икономиката, политиката и отбраната. Всички организации и институции, които се ангажираха в проекта, щедро обещаваха финансови инжекции, но на първата регионална конференция бяха събрани едва 2,4 милиарда евро, от които една трета бяха не помощи, а се предоставяха под формата на заеми. Балканците отново се почувстваха измамени. “Черният Петър” пак остана у тях.

Единствено Косово нямаше причини да недоволства. ЕС пое възстановяването на областта. По този начин Съюзът изплати в троен размер пораженията, нанесени не от него, а от наговските бомбардировки. Аз не протестирах против това безцеремонно бъркане в собствения ми джоб. А вие?

По този начин ПСЮИЕ регистрира втория провал на креагорите и реализаторите на ОВППС. Първият беше липсата на координация в ЕС като цяло и между страните членки поотделно по време на разграждането на бившата югославска федерация, в т.ч. и при интервенцията на Северноатлантическия алианс в Косово през 1999 година. Може би поради това Евросъюзът методично прехвърляше отговорността за този изключително съществен, от гледна точка на собствената си сигурност проблем, върху други организации – ООН, ОССЕ и преди всичко върху НАТО.

Не е малък броят на критично настроените експерти, които твърдят, че преди превръщането на Косово в протекторат на ООН, ЕС не е имал ясна визия за балканското измерение на своята ОВППС. Оценката на известния френски експерт проф. Жак Рупник е показателна. “В Маастрихт – заявява той в своя лекция пред Дипломатическия институт – беше обявено раждането на Обща външна политика и политика за сигурност (ОВППС) на Европа, като същевременно целият свят виждаше, че тази политика всъщност не съществува. Имаше един период, когато Европа търсеше по много хаотичен, разнопосочен и импровизиран начин отговора на конфликта… Би могло да се заключи, че Балканите, въвлечени във войната в бивша Югославия, бяха провал за ОВППС, още преди тя да е имала време да се появи и да се определи.” Не се различава съществено мнението и на Д. Вукчевич от Университета в Нанси.

Не може да се отрече, че след крайно противоречивите резултати от “хуманитарната интервенция” през 1999 (мимоходом признавам, че не възразявам срещу не толкова срамежливите и деликатни квалификации, използвани от други по-смели анализатори за интервенцията на Северноатлантическия пакт в Сърбия), ЕС направи опит да активизира тази политика. Лансиран беше стремеж да се утвърди нов подход към “Западните Балкани” (бившите югославски републики без Словения, плюс Албания), станал известен като Процес на стабилизиране и асоцииране.

Надеждите за европейско бъдеще на региона се върнаха. Уви, за много кратко време. Последва неспокойното македонско лято през 2001 година, родило Охридското споразумение, след което югозападната ни съседка вече не е същата. През 2004 г. дойде и административно-териториалното прекрояване на Република Македония, което постави македонците в немалко общини в положение на малцинство в собствената им държава, с всички произтичащи от това последици. И двата процеса бяха вдъхновени и контролирани в рамките на ОВППС на ЕС. Не е ли логично да се запитаме какво спечелиха Македония, Европа и ОВППС от това?

Постепенно държавите от Западните Балкани получиха немалко бонуси, но бяха изправени и пред (не)заслужена дискриминация. Освен “критериите от Копенхаген”, които се отнасяха до всички кандидатки от Централна и Източна Европа за членство в Съюза, страните от Западните Балкани трябваше да изпълнят и някои, специфични само за тях условия, приети от Съвета на Европа през 1997 и от Европейската комисия през 1999 година. Става дума най-напред за пълното и безусловно сътрудничество с Трибунала в Хага, ускоряването на регионалното сътрудничество, създаването на благоприятни условия за завръщане на разселените в резултат на войните в бивша Югославия граждани, зачитане на гражданските и малцинствените права и други подобни. “Проевропейският ентусиазъм” на “западните балканци” видимо спадна. Най-ясно пролича това в Сърбия след седемнадесети февруари 2008 година. Дори и двойната победа на “проевропейски настроения” Борис Тадич над “крайния националист”, радикала Томислав Николич, в президентските и в извънредните парламентарни избори, не може да скрие факта, че Сърбия е разделена на “проевропейци” и “националисти”, “южняци” и “северняци”, “млади” и “стари”…

Едва ли може да има някакво съмнение, че решението да се обяви едностранна независимост беше инициирано и реализирано не от Косово, а от САЩ. На Прищина беше отредена ролята на усърден изпълнител, която албанците приеха с готовност, тъй като тя изцяло отговаряше на техните цели и намерения. Американската администрация на Дж. У. Буш-младши беше решаващият фактор, който непрекъснато окуражаваше косовските политици да не преговарят, а само да симулират преговори. Повтори се сценарият на “преговорите” от Рамбуйе (1995 г.), които сполучливо бяха наречени „преговори Рамбо”. Хашим Тачи и преговорният екип без никакви колебания отхвърляха всякакви предложения (най-вече на Русия и на Сърбия) за други решения на сложния балкански и европейски възел. С различни инструменти (главно дипломатически натиск и масирани медийни атаки, които определени среди в Сърбия понякога бяха склонни да отъждествяват с психологическа война) се внушаваше, че:

А) Всяко друго решение, освен независимост, е закъсняло и контрапродуктивно, следователно – невъзможно. “Разговорите за политическото бъдеще на Косово – заяви още през 2005 Януш Бугайски – не могат да бъдат отлагани повече, тъй като всяка допълнителна пречка може да засили напрежението на негова територия до максимална степен… На Белград ще му бъде даден глас при предстоящите разговори, макар че най- рационалиото решение е пълното отделяне на Косово от Сърбия.” Обръщам внимание първо, че Я. Бугайски е програмен директор във вашингтонския Център за стратегически и международни изследвания и в това си качество почти винаги действа не като “самотен играч”, а като “рупор” на администрацията на САЩ, и второ, цялото интервю въздейства не толкова като “прогнозиране на ситуация”, колкото като нейно “моделиране”;

Б) Косово е “случай сам за себе си” и няма да бъде използван като прецедент при други сродни ситуации. Как се разви този “случай сам за себе си”, ще се опитаме да покажем малко по-късно. Засега ще посочим казаното от Волфганг Ишингер, представител на ЕС в т.нар. Тройка за Косово, включваща пратениците на Вашингтон и на Москва, натоварена “да стимулира преките преговори между косовските албанци и сърбите, за да се постигне компромис за статута на сръбската провинция”. В интервю той заявява: “Смятам за безотговорно да се пускат в публичното пространство подобни тези”, че “при самостоятелно Косово, Република Сръбска може да се отдели от Босна и да се присъедини към Сърбия”. “За Република Сръбска – продължава Негово превъзходителство – няма Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, която беше приета за Косово. За мен е нелепо от каквото и да било решение на косовския проблем да се изваждат заключения за проблемите в Босна, Република Сръбска, Македония. Приднестровието, Абхазия и т.н. За мен Косово е изключителен случай: само там имаше интервенция на НАТО, само там се случиха събитията от 1998 г., които доведоха до тази намеса и до Резолюция 1244. Ние не трябва да оставяме на логиката всичко, което се случва в Косово, веднага да се използва като прецедент за целия регион.”

В резултат на това общественото мнение беше подготвяно да приеме внушението (и то действително прие), че опция, различна от независимостта на Косово, не съществува. В хода на тази подготовка беше подмината цяла поредица изключително съществени въпроси, между които:

– Защо сепаратизмът на косовските албански лидери не беше укротен в зародиш, когато това все още беше възможно?

– Защо т. нар. международна общност (каквото и съдържание да се влага в това аморфно понятие) се отказа от собствените си намерения статутът на Косово да се обсъжда, едва след като бъде намерено общоприето решение за стандартите, на които трябва да отговаря размирната сръбска област?

– Нима Европейският съюз като цяло, всяка от държавите членки поотделно и останалите европейски страни не оцениха опасностите от подклаждането на още едно огнище на напрежение на Балканите, чийто разрушителен потенциал е не по-малък от потенциала на огнищата в Хърватия и в Босна и Херцеговина през 90-те години на миналия век?

Ако координирането на действията на Вашингтон и на Прищина е очевидно и леснообяснимо, непонятна (поне на пръв поглед) изглежда позицията на Брюксел. Защото не са една и две държавите членки на Европейския съюз, които се сблъскват с проблеми, сходни на проблемите на Сърбия с Косово. Ето само някои от най-смущаващите примери:

– Гърция: Севернокипърската турска република, албанското малцинство в Гърция;

– Румъния: унгарското малцинство в Трансилвания;

– Испания: сецесионизмът в Баския и Каталуния;

– Белгия: напрежението между валонци и фламандци, довело през 2007 до безпрецедентна през последните десетилетия правителствена криза;

– Великобритания: продължителните опити за отделяне на Северна Ирландия и сравнително новите подобни процеси в Шотландия;

– Дания, където автономната област Гренландия, която е в нейните рамки, заявява, че ще се откъсне окончателно от опеката на Копенхаген.

Сепаратисткото движение във Франция (Корсика) днес изглежда несериозно, а в Италия (Република Падания) – дори карикатурно. Никой уважаващ себе си анализатор обаче не би се наел да прогнозира как ще бъде утре. Ще се реши ли някой да твърди например, че действията на лидера на сепаратистката Северна лига, Умберто Боси, по време на предизборните баталии в Италия през пролетта на 2008 година бяха случайни?

Имено на тези опасения се дължат категоричните декларации на правителствата на Испания и на Румъния, че никога няма да признаят независимостта на Косово и използването от страна на Гърция на всички възможности за максимално отлагане на решението за областта.

Тези факти обясняват (но само донякъде) позицията на ЕС да предостави на всяка държава сама да реши кога ще признае косовската независимост и дали въобще това да се случи. Логични изглеждат обаче подозренията, че за да се съгласи на решение, което очевидно не е в негов интерес, Съюзът е бил подложен на силен натиск от САЩ и/или са водени преговори между Брюксел и Вашингтон (без да се изключва априори и участие на Москва), за които широката общественост не е информирана.

Буквално броени дни след 17 февруари 2008 г. стана ясна несъстоятелността на презумпцията, че Косово няма да бъде използвано като прецедент.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Ако тенденцията към фрагментация на суверенни държави без тяхно съгласие, нещо повече – въпреки тяхната съпротива, не бъде прекъсната, отново най-сериозни поражения ще бъдат нанесени на Балканите. Поради това за живеещите на размирния полуостров най-голяма тревога буди всичко, което може да го върне към времена и нрави, считани за окончателно оставени в историята. Изброяването на някои от най-вероятните рискове ще започна със заплахите за безспорно най-пострадалата от войните в бивша Югославия – Сърбия. По всичко личи, че нейното “атомизиране” все още не е завършено. Косовският случай и заплахите, че той няма да е последен, ако Сърбия не стане “по-кооперативна”, сиреч “послушна”, е поредното доказателство за това. На дневен ред много бързо могат да бъдат, и вероятно ще бъдат изведени, поне две тлеещи в момента огнища на напрежение – Санджак (Рашка) и Войводина.

Областга Санджак (сърбите предпочитат наименованието Рашка) е средоточие на мюсюлмани, настояващи за повече права, а в по-крайни варианти – за автономия с право на присъединяване към Босна и Херцеговина.

В процеса на разпадане на СФРЮ в Санджак бяха формирани партии и организации, в чиито програмни документа исканията за сецесия са отчетливо експлицирани. Има достатъчно достоверна информация, че тук функционират и нелегални организирани групи от ислямски екстремисти, които работят в тази насока. Между тях има и муджахидини, участвали във войната в Босна и Херцеговина. По силата на Дейтънското споразумение те бяха задължени да напуснат страната, но този ангажимент не беше изпълнен – с одобрението или поне с мълчаливото съгласие на Сараево и – естествено – на Вашингтон. Имаме ли право да запитаме: не се ли замислиха европейските функционери за перспективите не само на Сърбия, а и на останалите балкански държави?

Не бива да се игнорира още едно важно обстоятелство. Ако плановете за отцепване на Санджак от Сърбия и присъединяването й към Босна и Херцеговина бъдат реализирани, Сърбия и Черна Гора – вече като суверенни държави, ще бъдат лишени от пряка сухопътна връзка с всички произтичащи от това последствия. Отново най-потърпевша ще се окаже Сърбия, която, след отделянето през 2006 година на Черна Гора от Държавната общност Сърбия и Черна Гора, ще бъде допълнително затруднена да използва единственото морско крайбрежие, до което имаше достъп – Адриатическото. Пак ли някой ще се “изненада”, че Сърбия сигурно няма да приеме доброволно евентуална сецесия на Санджак? И не трябва ли да се запитаме как ще рефлектира подобна “ампутация” не само върху статуса на Сърбия, а и върху регионалната сигурност и стабилност?

Аналогията на ситуацията във Войводина с положението в Косово е категорично неправомерна поне по две причини: за разлика от Косово областта Войводина е непосредствен съсед на държавите от Централна Европа, включително и на страни членки на Европейския съюз, поради което криза от рода на косовската е подчертано неприемлива за Европа; във Войводина унгарците, за разлика от косоварите, не са преобладаващо население, което предопределя тяхното много по-различно положение и поведение.

Въпреки това ще бъде недалновидно да се пренебрегнат най-малко три съществени фактора:

Войводина не е просто един от регионите в Сърбия, а нейна житница, която не само изхранва цялата държава, но и изнася големи количества зърнени храни. Тук са и главните сръбски находища на нефт и газ, важни икономически и туристически центрове. Областта разполага с развита мрежа за корабоплаване – канали и реки, в т.ч. и големи като Дунав, Сава, Драва и Тиса. След отделянето на Черна Гора значението на тази мрежа за сръбската икономика нараства многократно. Затова за Сърбия днес запазването на сегашното статукво е буквално въпрос на оцеляване. Утре може да бъде още по-трудно. Обяснимо ли е тогава защо Белград реагира много остро на всяко искане за промяна на статута на областта?

Засега исканията на унгарското малцинство във Войводина са по- умерени, “по-меки”. Те се ограничават най-често до .намерение да постигнат културна автономия. Заслужават обаче внимание следните обстоятелства:

А) Още през 80-те години на миналото столетие автономията на областта беше дефинирана като приоритетна задача в програмите на някои политически партии и се потвърждава многократно по различни поводи. Всички политически субекти на войводинските унгарци включиха този проблем и в своите платформи за предсрочните избори през май 2008 г.

Б) Унгария, включително и на високо държавно равнище, подкрепя (макар и предимно дискретно) исканията на своите сънародници във Войводина и подхранва надеждите им за тяхното благоприятно разрешаване. От началото на 90-те години проблемът за разширяването на правата на унгарците във Войводина се дискутира на всички или на почти всички унгарско-югославски (респективно – унгарско-сръбски) форуми. Не се скрива намерението при създаване на подходяща ситуация да бъде използван и косовският пример.

На пръв поглед безобидно и несериозно изглеждаше едно съобщение, появило се епизодично преди няколко години в сръбския печат, че ще бъде поискана автономия и за региона около Крагуевац в източи а Сърбия. Когато обаче стана ясно, че обявяването на косовската независимост е въпрос на месеци, точно тук беше формирана фамозната “Гвардия на цар Лазар”, която незабавно декларира, че ще защитава териториалната цялост на Сърбия с всички средства, без да изключва и силата. В този контекст към онова, което се случва тук, вече може би трябва да подхождаме много по-внимателно, особено като се знае на колко километра от българо-сръбската граница се намира Крагуевац.

ЧEPHA ГОРА. В тази бивша югославска република албанското малцинство изпитва силното влияние на своите сънародници – както от Албания, гака и от Косово. Ако се намеси и влиятелен външен фактор (а това изглежда неизбежно), който да ги мотивира и стимулира, те също едва ли биха се колебали да се възползват от косовския пример. По този начин миниатюрната и без това република би заприличала на “шагренова кожа”.

БОСНА И ХЕРЦЕГОВИНА. Петнадесет години след Дейтънското споразумение тази държава (някои анализатори понякога я квалифицират като “квазидържава”) все още не може да утвърди своята идентичност. Тук не бива да се изключва възможността въз основа на установените “специални отношения” с Република Сърбия босненските сърби да поискат да се обединят с “майката Родина” чрез референдум. Ако подобна възможност бъде реализирана, това означава, че Босна и Херцеговина ще изгуби 49% от своята територия. Почти е изключено хърватите от Босна и Херцеговина да не пожелаят сходно единение с Република Хърватия. Ясно е какво ще представлява тогава Босна и Херцеговина.

Подобна перспектива сега действително е малко вероятна, дори ексцентрична. Ако обаче съпротивата на Белград срещу независимо Косово продължи и се наложи да се търсят териториални компенсации, тя може да бъде включена в обръщение. Декларациите на Хашим Тачи, че поне сто дрржави са готови незабавно да признаят независимо Косово, се оказаха по- скоро пропагандни блъфове. Много бързо се видя, че очакването Белград “бързо да приеме реалностите” е прекалено оптимистично. Политици, включително и български, бяха или се направиха на изненадани. Защото в последната сръбска конституция и в нейния преамбюл запазването на Косово в рамките на Сърбия е дефинирано като безалтернативно, което имплицитно предполага, че всеки, осмелил се да наруши разпоредбите на основния закон, ще бъде считан за национален предател. А сърбите не са склонни лесно да опрощават националните предателства.

Затова нека не ни учудват категоричните изявления на висши политици, че никога няма да признаят косовската независимост. Не ми е известна политическа партия в Сърбия, която да е декларирала друга позиция. Изключение са единствено либералдемократите, но тяхното влияние клони само към символиката. И още нещо. За разлика от други народи – не само европейци, сърбите са по-малко склонни към конформизъм, когато са заплашени като нация и като държава (в конкретния случай не е толкова съществено дали тази заплаха е реална или само имагинерна). За малко повече от половин век те три пъти казаха “Не!” на най-мощните управници на Европа, пък дори и на целия свят: 1941 година – на Адолф (Шикългрубер) Хитлер, 1948 – на Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин), и в самия край на столетието – на Джордж Буш. Ще бъде най-малкото недалновидно тези факти да се обясняват само с народопсихологията на сърбите или с техния прословут инат (според един впечатляващ афоризъм на Милован Витезович: “Докато всички хора на Земята се крепят върху планетата благодарение на земното притегляне, сърбите успяват да правят същото с ината си.”

Потресаващо мрачни са перспективите пред МАКЕДОНИЯ. В резултат от бунта на македонските албанци през 2001 г., Охридското споразумение от същата година и последвалите административно-териториални промени през 2004 година, днес Македония е коренно различна, тъй като:

– В няколко общини македонците вече са малцинство с всички произтичащи от това последици;

– Албанският фактор рязко и заплашително увеличи своята политическа тежест в живота на страната. Той присъства и ще присъства непрекъснато както в македонското правителство, така и в органите на местната власт и във всеки момент може лесно да дестабилизира и кабинета, и цялата държава. Доказаха го действията на албанските партии през март 2008, довели до правителствена криза и до предсрочни парламентарни избори;

– Неутвърдената все още и крайно “рехава” северна граница с Косово открива големи – практически неограничени – възможности за преминаване на косовски албанци на македонска територия и за “преливане” на напрежение и несигурност от Косово в Македония. В медиите (“Дневник”, 27.08.2008 г.) се появиха информации, че граничното македонско село Танушевци, населенд предимно с албанци, където се разиграват някои от най-драматичните епизоди в албанско-македонските колизии, подготвя референдум за присъединяването си кьм Косово. А според някои македонски автори “само наивниците могат да вярват, че границата с Косово остана немаркирана по технически причини. Ако границата беше технически въпрос, той щеше да бъде решен експресно, технически. Трябва ли да се припомня, че Договорът за демаркиране на границата беше депозиран в ООН, а Косово беше международен протекторат?”

– При евентуално реализиране на идеята за Велика Албания, Македония ще бъде първата жертва. Не е безопасно да се мисли, че тази идея е окончателно погребана. Истината е, че тя е само модифицирана (в одеждите на “Балканска уния”) и вероятно отложена за по-благоприягна, но не много далечна перспектива. Изводът се потвърждава и от едно изследване на създадената през 2004 година Международна комисия за Балканите, където между останалото се констатира: “Резултатите от изследването показват, че идеята за Велика Албания има голямо одобрение сред албанското население на Косово и в Албания (подчертаното в цитата е от мен – С. Б.). Това означава, че формирането на нация от албанските общности на Балканите все още е в процес на развитие. Логично е да се засилят исканията за Велика Албания или за Велико Косово.”

Сблъсъците в македонския парламент в нощта срещу 28 април 2017 г., когато за негов председател беше избран етническият албанец Талат Джафери, който произнесе реч на албански език от трибуната и беше изпят албанският химн

В РУМЪНИЯ унгарците са многобройна и компактна етническа общност (1,6 милиона според официалните данни и до 2,3 милиона според неофициалните), но през 1996 г. “брадясалият” румънско-унгарски малцинствен спор (а може би и малцинствено-териториален – така поне изглежда под повърхността) беше разрешен (по-скоро – туширан) с междудържавен договор. Няма съмнение, че европейските и донякъде евроатлантическите структури нямат интерес да толерират етнически конфликт в този регион и ще положат максимум усилия да попречат на подобни процеси. Твърдата румънска реакция срещу едностранно обявената от Прищина независимост обаче показва, че междунационалното напрежение едва ли се изключва напълно от Букурещ. Още повече, ако се отчете един обстоен анализ в INTERNATIONAL HERALD TRIBUN (препечатан във в. Класа” от 10.4.2008 г. със заглавие “Независимостта на Косово окуражи унгарски анклав. Секуиге в Румъния надигнаха глава”), според който етническите унгарци посрещат с одобрение косовския прецедент (макар че той трябваше да не е такъв).

Най-невероятни биха били сецесионистки действия на албанското малцинство в ГЪРЦИЯ, защото:

– То е твърде незначително на брой, неорганизирано и без достатъчна засега мотивация за сепаратизъм;

– Като член на ЕС и на НАТО Гърция няма да се поколебае да използва всички лостове и механизми, произтичащи от този статут, за да задуши евентуални сепаратистки процеси (вече видяхме как на срещата на върха на Северноатлантическия пакт през април 2008 година Атина попари надеждите на Скопие зау ускоряване на процеса за присъединяване към алианса);

– Албания и Косово няма да поставят на карта евроатлантическите си надежди, което означава, че до приемането си в НАТО и в ЕС ще се постараят да възпрепятстват подобни процеси.

Ако се опитаме в няколко изречение да синтезираме казаното, ще констатираме, че Западните Балкани нито са стабилни, нито ще бъдат стабилизирани през следващите години (а според някои прогнози – дори през следващите десетилетия). Анализаторите откриват аргументи за подобно заключение преди всичко в ситуацията в Сърбия след едностранното обявяване на косовската независимост и в Македония поради посочените вече опасения, че Атина ще стопира кандидатурата на Скопие за ЕС с мотива за неразрешения спор във връзка с името на Македония.

Положението в БЪЛГАРИЯ заслужава отделен, по-задълбочен анализ. Тук ще се ограничим само със следните по-общи бележки:

Събитията от средата на 80-те години на XX век потвърдиха, че всяко подценяванене на етническите проблеми и опитите за налагане на силови “решения” в тази изключително деликатна сфера по правило може да роди и действително ражда крайно опасни резултати. Отъждествяването на ставащото в Косово с българската действителност е повече от неуместно, но прецедентът с юридическата сецесия на сръбската провинция (а не само с фактическата, както беше до средата на февруари 2008 г.) може да стимулира сходни настроения и намерения и сред екстремистки личности и кръгове у нас. Ще припомним, че българските турци са около 10% от цялото население на страната. Стимулиращо може да въздействат за някои от екстремистите и много по-големите възможности (икономически, финансови, дипломатически, военни) на Анкара в сравнение не само с Тирана, а и със София, да влияе върху евентуална криза, свързана с българските турци. Възможното възражение, че статутът ни на държава членка на НАТО и на ЕС прави подобни опасения безпочвени, изглежда неубедително, ако си припомним доскорошните търкания между Турция и друга балканска държава със същия статут – Гърция. Допускаме, че Анкара може да въздейства отрезвяващо върху идеолозите на евентуална промяна на статута на населените предимно с етнически турци български региони, за да не замъглява и отдалечава собствената си европейска интеграция. Има ли обаче гаранции, че ще продължи да действа по същия начин, когато (или ако не) стане пълноправен член на ЕС?

Турският посланик Сюлейман Гьокче и председателят на партия ДОСТ Лютви Местан

Ситуацията би могла да се усложни допълнително и поради възможната подкрепа, която българските турци биха получили от някои българомохамедани у нас и поради сигурната помощ на мощни външни фактори, преди всичко от Организацията ислямска конференция. Следва да се отчита, че интересът, проявяван през последното десетилетие на миналия век от някои кръгове в Гърция и от висши дипломати на САЩ към т.нар. помашка нация, прави този геополитически ребус още по-комплициран.

Не трябва априори да се изключват и сътресения в Благоевградския регион. Вярно е, че т. нар. македонстващи групи тук са слаби, но едва ли може да има съмнения, че при евентуално напрежение те ще разчитат на солидна подкрепа от влиятелни кръгове в Скопие, а дори и от някои други балкански държави (Сърбия, Турция).

Безспорно най-драматично би било положението, ако при евентуална етническа криза у нас се установи някакъв съюз (не е задължително той да бъде формализиран) между етническите турци, българо-мохамеданите и “македонците” в Пиринския край и особено, ако към него се присъединят някои роми с ислямско религиозно съзнание. При такова развитие на ситуацията усложненията за българската държава (включително и международните) могат да бъдат изключително сериозни.

Но да се върнем на Косово.

Втората група проблеми се свързват преди всичко със социално- икономическите трудности, пред които ще се изправи Косово и във връзка с неговите шансове да функционира нормално и дори да оцелее. В тази сфера най-новата балканска “държава” е силно уязвима – главно поради отказа на косовските политици да изпълнят изискванията, съдържащи се в “Стандартите за Косово”, и поради нежеланието и/или неспособността на европейците да заставят Прищина да направи това. Не споменавам действията на американската администрация, защото точно те окриляваха косоварите да се противопоставят на споменатите току-що изисквания. С това се обяснява провалът па идеята в областта да се създаде функционираща пазарна икономика. Относителният дял на безработните в общия брой на трудоспособного население през 2007 година е около 45%. Косово продължава да разчита на парите, изпращани от косовските гастарбайтери в Европа, САЩ, Канада, Австралия. Заедно с безспорните позитиви, тяхната помощ дестимулира косовския бизнес да търси възможности за собственото си развитие и да създава добра хранителна среда за процъфтяване на сенчестия сектор. Брутният вътрешен продукт (БВП) на един жител е под 100 долара на човек, което утвърждава Косово на последното място в европейската класация по бедност. През същата година държавният дълг се изчислява на около една трета, а дефицитът в платежния баланс – на 70% от БВП. Международният валутен фонд (МВФ) е категоричен в оценката си, че икономическата ситуация не предполага устойчиво развитие. Слабият производствен потенциал, големият външнотърговски дефицит и недостигът на сериозни външни инвестиции правят самостоятелната издръжка на областта трудна и дори невъзможна. От 1999 г. в Косово е въведен строг режим на електроснабдяването и електропотреблението.

Сръбските оценки са още по-драматични. Може те да са прекалено пристрастни и предубедени, но това не пречи да ги споменем с няколко думи. Според Ненад Попович от гледна точка на икономиката е абсолютно невъзможно областта да бъде реално независима. Около 60% от нейното население е безработно. Особено тревожна е възрастовата структура на безработните – повечето от тях са под 35 години. Произведената електроенергия е три пъти по-малко в сравнение с 1999 година. Промишлените предприятия или не работят, или работят само с 25-30% от своя капацитет. Липсват каквито и да било директни чуждестранни инвестиции. При тези условия процъфтява сивата икономика, а Косово се утвърждава като един от най-важните доставчици на наркотици за западноевропейския пазар. Дори и български печатни издания ( “Дневник”, 29.05.2008) констатират, че “контрабандата на бензин между Косово и Сърбия процъфтява”, че “петролната мафия се възражда“, а “до голяма степен причината за това е все още неизясненият статут на новата република” .

Споменатите факти обясняват прогнозите, че положението може допълнително да се усложни, въпреки уверенията на Мисията на ООН, че са взети предпазни мерки. Евентуален срив в снабдяването с хранителни продукти и стоки от първа необходимост неизбежно ще създаде условия за процъфтяване на спекулата и контрабандата. А тъй като кохортата на контрабандистите се води от търговците на дрога, “знаменосец, т.е. първата страна, изръкопляскала на независимо Косово” е не някой друг, а “флагманът на демокрацията” и на наркотрафика – Афганистан.

Няма как да подминем и един по-глобален аспект на косовския казус – отражението му върху системата на международните отношения сега и в бъдеще. Мястото, което тук ще му бъде отделено, не съответства на неговата важност. Темата е огромна, обхватна, многопосочна и многопластова, за да може да бъде дискутирана обстойно в рамките на тази публикация. Затова сега ще бъдат посочени само два от най-съществените, документа, върху които се гради съвременният международен ред: Хартата на Организацията на обединените нации и Заключителния акт на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) от Хелзинки.

Специалисти по международно право и международни отношения акцентират върху констатацията, че косовският случай е не само поредното грубо и демонстративно пренебрежение на основополагащи принципи на международното право и на международните отношения от страна на САЩ и на някои от най-близките им съюзници. Погазването на международни норми, изграждани в продължение на векове, е тревожно и застрашително само по себе си, но става още по-опасно, когато се превръща в прецедент, предоставящ възможности за ескалация и за легитимиране на нарушенията – по отношение и на качеството, и на количеството.

“Някои от участниците в дебатите за бъдещето на международните отношения предлагат като средство за преодоляване на анархията, която според тях господства в международната система, подчиняването и предоставянето на легитимност на практиките на една единствена хегемонистична сила, поне по отношение на въпросите на мира и сигурността…”, пише съдията с 11-годишен стаж в Международния съд на ООН и чуждестранен член на БАН Вл. Ст. Верешчетин. “Те предлагат на практика да бъдат изоставени такива принципи на международното право като например суверенното равенство между държавите, неизползването на сила и ненамесата… Въпросните принципи са се утвърдили в продължителния процес на развитие на международното право и понастоящем са закрепени в Устава на ООН. Те са част от обичайното международно право и имат кардинална роля за поддържане на нормалните отношения между държавите. Последните исторически събития, по-специално – войната в Ирак (позволявам си да добавя – и на Балканите – С. Б.), трябва да служат като сериозно предупреждение за това, че несъобразяването с тези принципи, дори когато това е сторено с най-добри намерения, може да води до катастрофални резултати.”

А както е известно, в англосаксонската правна теория и практика използването на прецедента за подобии действия има продължителна традиция. От друга страна, действията на американската администрация подготвят почвата за тотално дезавуиране и неглижиране на такива стълбове на съвременните международни отношения като ООН, ЕС, ОССЕ и др., както и за немотивирано надценяване на ролята и мястото на НАТО в съвременния свят. Тази заплаха се отчита и от експерти в самите Съединени щати. На въпроса „Какво ще стане с международното право?”, професорът по международно право от Милуоки, щата Уискънсин, Джордж Томас без колебание отговаря: “Международното право е онова, коего кажат американците. То може да бъде непоследователно, противоречиво, лицемерно, но е онова, коего кажат американците.” Във Вашингтон Таймс от 1.2.2008 г., броени дни преди Прищина да обяви едностранната си независимост, трима висши американски функционери от близкото минало (бившият посланик на САЩ в ООН Джон Болтън, бившият държавен секретар Лорънс Игълбъргър и бившият помощник-министър на отбраната Питър Родман) подлагат на подчертано критичен анализ политиката на президента Джордж Буш към Косово. Те извеждат следните акценти:

– Опитът да се наложи решение против волята на Сърбия ще бъде директно предизвикателство към Русия. (Аз бих допълнил, че то може да бъде оценено като не по-малко предизвикателство и по отношение на Китай и на Индия.)

– Самият Вашингтон няма интерес от подобен силов похват. Това налага администрацията незабавно да преразгледа този подход.

– Още сега е ясно, че някои етнически и религиозни малцинства ще последват косовския пример. Става дума преди всичко за значителни албански малцинства в Южна Сърбия и в Черна Гора, но най-вече в Македония.

– Задължително трябва да се добавят баската организация ЕТА в Испания и кипърските турци. (Според мен могат да се посочат и други предизвикателства, дори в непосредствена близост на САЩ – например, не толкова взривоопасният Квебек. Много по-опасни могат да бъдат конфликтните зони Абхазия и Южна Осетия в Грузия, Приднестровието, или кризисните региони в Русия. Да не забравяме и заредените с непредсказуемост Тибет или Кашмир. Не мога да не спомена, макар и само като политическа екзотика, че искания за автономия въз основа на прецедента Косово вече поставиха и индианци в самите Съединени щати)

– Американската политика създава проблеми и на своите съюзници и приятели. Те ще бъдат пресирани от неизбежното изостряне на отношенията между Русия и САЩ. (Къде ли е мястото на България в тази конфигурация?)

– Дори и ако (или когато) Косово обяви своята независимост, то няма да може да функционира нормално и ще остане неопределено време международен протекторат. (Каква ще бъде реакцията на Брюксел на казуса Косово-2? Ще остави ли тази “държава” извън Евросъюза или ще направи втори прецедент, приемайки не-суверенна държава, а протекторат? Какво ще бъде поредното разделяне на Балканите – на Западни и на “Още по-западни Балкани”, или новият геополитически “бисер” ще бъде нещо невиждано и нечувано?)

– Незачитането на позицията на Сърбия ще радикализира сърбите. Радикализацията пък от своя страна ще забави много сериозно процеса на демократизация. По необходимост Белград ще преориентира своята външна политика – най-вероятно към Москва, Пекин, Делхи или към комбинация от трите големи столици или от някои от тях. Това означава, че сегашното статукво на нашия полуостров много лесно може да бъде дестабилизирано. Оттук до сгромолясването на доминото разстоянието е опасно малко.

Последният мой въпрос е: “А (за)къде сме ние сега и особено къде ще бъдем утре при едно ново, коренно различно разположение на силите и на геостратегическите и геополитическите комбинации?” Задавам го най-напред на себе си.

* * *

P.S. Поставих финалната точка и реших да надникна в интернет. Оказа се, че не е залудо. Първото, на което попаднах, беше интервю на бившия посланик на Руската федерация в Белград, а сега директор на Четвърти европейски департамент в руското Министерство на външните работи А. Алексеев. Помолен да коментира подписаното в Екатерининбург комюнике между Русия, Китай и Индия, в което те се обявяват за подновяване на преговорите за статута на Косово, висшият руски дипломат казва и следното: “В Косово сега положението е хаотично. След незаконното едностранно обявяване на независимост последва опит там да бъдат изпратени европейски сили. Сега се наблюдава стремеж да бъде оказан натиск срещу Организацията на обединените нации и да бъде принудена тя незаконно да прехвърли на ЕУЛЕКС правомощията и имуществото на УНМИК. Не е необходимо да си голям юрист, за да заключиш, че юридическият хаос може бързо да се превърне в общ с всички произтичащи от това последици за цяла Европа… Изходът е един – връщане на Косово на международния юридически терен”.

Усъмних се, че може би съм попаднал на поредната медийна спекулация, и реших да потърся потвърждение и от други източници. Намерих нищо незначещи съобщения от по няколко реда в Медиапул и в Нет инфо. Продължих да упорствам и накрая открих в www.mid.ru пространно “Съвместно комюнике за резултатите от срещата на министрите на външните работи на Русия, Република Индия и Китайската народна република”. Естествено няма да преразказвам текста на този впечатляващ документ, но не мога да не цитирам пасажа, където „Министрите отбелязаха важното значение на регулирането на проблемите на Косово в съответствие с нормите на международното право, с водещата роля на ООН и върху основата на договореност на страните. Едностранното провъзгласяване на независимостта на Косово противоречи на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, която до приемането на нови решения на Организацията трябва да остане правната основа за регулиране на косовския проблем. Министрите призовават Белград и Прищина да действат в рамките на международното право за търсенето на подходящо решение на проблема чрез преговори”.

Нямах нито време, нито сили, нито желание да коментирам каквото и да било. Стигнаха ми пак само за въпроси, които се изкушавам да си задам, дори с риск да досадя и на най-търпеливия читател. Ето някои от тях:

– Не е ли населението на тези три държави почти колкото населението на всички останали на планетата?

– Не са ли две от тях постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН с право на вето?

– Не притежават ли две от тях ядрено оръжие и други средства за масово унищожение?

– Не беше ли допреди двадесетина години една от тях свърхдържава и не се ли завръща пак на международния политически и икономически терен? Не беше ли третата една от учредителките на движението на необвързаните страни и между идеолозите на политиката на необвързаност? Не се ли ползва и днес с авторитет сред развиващите се държави – най-многобройната група в ООН?

– Не е ли една от трите най-големият икономически, политически и пр. съперник на единствената в момента свръхсила, с реални шансове да я избута от върха още в следващото десетилетие?

Финалът се оказа неочакван и за самия мен.

март, 2010 г.