Доживотната присъда на „обикновения човек“ Ратко Младич – другата версия

Ратко Младич

„Всеки има нужда от злодей –
военен престъпник или беглец.“

Из филма „Обикновен човек“

През пролетта на 2017 година излезе филмът „Обикновен човек“, американско-сръбска продукция на режисьора Брад Сирберлинг, с Бен Кингсли в главната роля. Кингсли влиза  в образа на генерал, обвинен за военни престъпления срещу човечеството. Както самият режисьор потвърждава в свое интервю пред списание Vineyard Gazette, прототипът на главния герой е реално съществуващ човек, участвал в жестоки престъпления по време на Югославската война и към онзи момент очакващ присъдата си в Хага. Сюжетът на филма удивително препраща към някои факти от живота на генерал Ратко Младич, включително и самоубийството на дъщеря му Анна с личното оръжие на генерала, броени месеци преди клането в Сребреница.

Филмът се завъртя по кината през април. Само няколко месеца по-късно прототипът, за разлика от други обвиняеми, изправени пред Хагския трибунал за военни престъпления в бивша Югославия, дочака жив първата си (но не и последна) присъда.

На 22 ноември 1917 г. Ратко Младич беше осъден от Хагския трибунал на доживотна присъда. Признат за виновен по 10 от 11 обвинения за геноцид и престъпления срещу човечеството. Ключовите от тях са:

– Артилерийският обстрел и обсадата на Сараево, продължила 44 месеца, по време на която са убити 10 000 души, главно цивилни.

– Отвличане на служители от персонала на ООН.

– Масовото убийство на босненски мюсюлмани в Срeбреница през 1995 г.

Протестиращи босненски сърби с портрети на бившия лидер на босненската сръбска армия Ратко Младич / 29 май 2011 г. (AP Photo / Amel Emric, File)

74-годишният бивш военен лидер на босненските сърби е последният от главните обвиняеми на този трибунал, създаден през 1993 г. Процесът срещу него продължава пет години. 523 дни. На процеса се изреждат близо 600 свидетели и са представени 10 000 доказателства. От тримата постюгославски лидери Туджман, Милошевич и Изетбегович, последният е най-доктринален и най-малко склонен на компромиси. Прекарва в югославски затвори около 20 г. от живота си и е автор на прословутата „Ислямска декларация”, в която лансира идеята за създаването на ислямска държава – балкански ерзац на „Мюсюлмански братя“ в Египет. Когато Югославия започва да се разпада, в хаоса и неразборията голяма част от бошняците, които са най-големите поддръжници на югославизма (през 1955 г. Тито отваря външните граници и политическите бежанци от Източния блок не се преследват), приемат ислямския популизъм и организират зелени барети за тероризиране на сърби и хървати. Постюгославските лидери в стремежа си да са президенти на суверенно признати държави, умират един след друг, почти като на конвейер, в рамките между 3 и 5 години, от рак или инфаркт. Милошевич си отива от инфаркт на миокарда, след като се е подиграл с Хагския трибунал и вероятно присъда за негово (не)участие във вътрешно-изтребителните кланета е нямало да има. Милошевич е страстен пушач (пури граф Монте Кристо) и любител на крушова ракия. Изетбегович се бори с рак на простатната жлеза и умира бавно, но най-ненадейно и болезнено умира Туджман – от перфорация на средното черво, до там колоноскопията (тежка и унизителна медицинска процедура) очевидно не е стигнала.

Отляво надясно: Слободан Милишевич, Франьо Туджман и Алия Изетбегович

Делото срещу бившия сръбски президент не завършва, превръща се в съдебен фарс. Слободан Милошевич, който се защитава без адвокат, изтъква железни доводи при кръстосаните разпити и очевидно е по-интелигентен от съдията Мей, който през по-голямата част от времето едва ли схваща сарказма във въпросите на подсъдимия към свидетелите на главния обвинител. Председател на съдийския състав е Ричард Мей от Великобритания, ръкоположен от кралицата за „сър“ две седмици преди смъртта си през 2004 година, и 4 месеца след като се оттегля сам от процеса по здравословни причини, умира от тумор в мозъка. Мей е от старата школа юристи, известен с безкомпромисната си твърдост и неотстъпчивост по въпроси, свързани с процедурата и организацията на процеса. Вероятно това е била основната причина Трибуналът да повери „Делото Милошевич“ тъкмо на неговия съдийски състав. Бившият президент никога не се обръща към него с подобаващото „Ваша чест“, нарича го фриволно „господин Мей“, което съдията, въпреки репутацията си, приема за допустимо.

Съдейки по доказателствата, представени в публичната част на делото срещу сръбския лидер в Хагския трибунал, Милошевич не е бил виновен за геноцида, извършен в Сребреница. Редица свидетели, включително и такива на прокурорите, заявяват, че няма как той да е имал нещо общо. Най-активни в това си твърдение са бившите президенти на Югославия Борисав Йович[1] и Зоран Лилич[2]. Един от най-убедителните свидетели, призовани по този процес – Дейвид Харланд, автор на доклада за Сребреница, представен пред Общото събрание на ООН, заявява, че не е открил връзка между Милошевич и клането в Сребреница. Според Харланд, Милошевич се е срещал в Белград с Младич четири дни преди превземането на анклава. Нещо повече, друг свидетел – Рупърт Смит, командир на силите на ЮНПРОФОР в Босна, изяснява, че самият Ратко Младич е бил в Белград не само преди, но и в разгара на екзекуциите – на 15 юли 1995 г. Домакин на срещата е самият Милошевич, а другите гости са Карл Билт и самият Смит. [1]

Войната в Босна и Херцеговина 1992-1995 г. (третата югославска война) заварва Ратко Младич като генерал-майор от ЮНА (Югославската народна армия). Година преди това той е полковник, отговарящ за тиловото осигуряване на 52 корпус на ЮНА, дислоциран в Прищина (Косово). Парадоксалното във военната биография на Младич е, че той, макар и косвено, дължи военното си израстване на лидера на босненските мюсюлмани Алия Изетбегович, който през април 1992 г. подписва заповед за всеобща обсада на казармите на ЮНА. Атакувани са военни патрули, задържани са офицери и е направен организиран опит за изземване на оръжие. Командирите и войниците са задължени да предадат оръжието си и обезоръжени да се изтеглят по посока Сърбия.

Ратко Младич на летището в Сараево, 1993 г. / Photo: Evstafiev, Wikipedia, CC BY-SA 3.0

Ратко Младич е роден в с. Божановичи през 1942 г. (Босна и Херцеговина, тогавашна Херцег-Босна) в създадената от Хитлер Усташка Хърватия. Бащата е комунист и предводител на партизани. Убит е в престрелка от хърватски усташи през 1945 г., когато Младич е на три години. Майката-вдовица се грижи за една дъщеря и двама сина. Младич е роден от смесен сърбо-хърватски брак. Не е религиозен. Третата война за бивша Югославия, тази в Босна и Херцеговина (Херцег-Босна), го поставя начело на босненската сръбска армия случайно. При Тито, във Втора Югославия, има строго регламентиране на командния състав на принципа „Братство и Единство”. Всички етноконфесионални и народностни групи са представени във висшите ведомства, включително и тези в армията. Разбира се, всички са членове на Съюза на югославските комунисти (СЮК). Младич избира да е сърбин и когато започва вътрешният конфликт в Югославия, дефиниран като конфликт със „средна интензивност”, се сражава на страната на сръбската милиционна армия, на която става и командир. Минава през хърватските позиции като цивилен гражданин.

Основните обвинения срещу него са за обсадата на Сараево, и разбира се Сребреница, където без съд и присъда са избити неизвестен брой босненски мюсюлмани. Стратегията на вътрешните конфликти не се поддава на морализаторски оценки, защото няма линейни фронтове, а всяка етнически организирана военна група действа според възможностите си и не винаги е подчинена на командване от централизиран тип. В Сараево, олимпийски град,  по груба статистика живеят 60% мюсюлмани и 40% сърби. Сараево много прилича на българското Велико Търново. Набраздена падина, с околни хълмове, който го обграждат като пръстенен шлейф. Добра средновековна крепост, но при съвременните войни е уязвима. Обстрелва се от две страни –сръбска и босненско-мюсюлманска. Сърбите не разполагат с тежка артилерия– стрелят с гаубици и оръдия от Втората световна война – оръдия ЗИС 75 калибър  и гаубици с къса цев, калибър 120 мм. Стари и непълноценни оръжия. Разделението на мюсюлмани и сърби е нерелевантно, защото населението си иска Югославия. Изетбегович провокира конфликта, разделяйки републиката по религиозен признак. Резултатът е пълен хаос, а т.нар. сръбска артилерия обстрелва свои и чужди, ответната страна прави същото.

Обвиненията за Сребреница са базирани на косвени доказателства, общи гробове, прихванати разговори и твърдения на очевидци, по-голямата част от които участват в самите погроми и по-късно стават защитени свидетели. Ключовият свидетел на обвинението е Дражен Ердемович, който пледира „виновен“, веднага след като е арестуван през 1996 г. Ердемович е босненски хърватин, част от Отряда за диверсии номер 10, на формално подчинение на Армията на Република Сръбска. Участник в превземането на Сребреница и убийството на повече от 1000 от нейните жители. Ердемович е един от ключовите свидетели на прокуратурата по „Делото Милошевич“. Психически нестабилен. Осъден е на 5 години затвор, част от тях излежава в норвежки затвор и след като предсрочно излиза на свобода, продължава да дава показания, в качеството си на свободен човек.

Дражен Ердемович влиза в съда в Хага / 3 юни 1996

Решението на Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия, според което в Сребреница е извършен геноцид по заповед на ръководството на босненските сърби, разбирай Ратко Младич и косвено Милошевич, се основава на показанията на този единствен свидетел – Ердемович. [2] Пленниците, твърди Ердемович, били разстрелвани на групи по десет души. Те били качвани на автобус, после били сваляни от автобуса, отивали до мястото на екзекуцията на някакво поле, отдалечено на стотина метра от спрелия автобус, били претърсвани за лични вещи и разстрелвани. Между убийците и жертвите избухвали разпри; убийците пиели и се препирали; дори имало трогателни случаи като този, в който Ердемович се опитал да спаси някакъв старец, когото впоследствие трябвало да убие като останалите.

Но според холандския журналист от български произход Жерминал Чивиков, както и по информация от разказа на един от членовете на Отряда за диверсии номер 10, публикуван в списание Свободна Босна през 2008 г. [3], не е възможно да убиеш 1000 души по гореописания начин за пет часа, освен ако се приеме, че всяка група по 10 човека е била екзекутирана за две минути и половина. Дори и 10 минути да са били нужни за убиването на всяка група, което си е истинско постижение, избиването на толкова много хора би отнело около 20 часа.

Всичките тези 13 години, през които Ердемович разказва историята си по време на четири различни дела, нито един съдия от Трибунала за бивша Югославия не си прави труда да направи тази проста сметка, нито пък поставя под съмнение достоверността на описанията. Вместо това, отново призовават Ердемович, за да разкаже за пореден път историята си. На няколко пъти той дава имената на своите седем съучастника. По време на едно от първите му изслушвания по обвинението съдията пита прокурора дали съучастниците на обвиняемия Ердемович ще бъдат заловени, и получава утвърдителен отговор. Прокурорският офис на Трибунала обаче не само никога не предприема опит да арестува или поне да разпита тези хора, нещо повече: един от тях, ротният командир – Милорад Пелемиш, живее в Белград и на няколко пъти е давал интервюта за сръбската преса, докато втори – Марко Боскич, е арестуван по друго обвинение в САЩ и предаден на Хагския трибунал, без последният изобщо да е поискал неговата екстрадиция.

Милорад Пелемиш е ключова фигура, офицер от югославската армия, служил в елитните специални части „Кобра“, откъдето се сдобива и с апартамент в Белград, в който живее и до днес. Пелемиш е част от свидетелите на защитата по „Делото на Ратко Младич“ и дава показания в негова полза. В интервю за Бостън Глоуб от 2006 г. Пелемиш твърди, че Десети диверсионен отряд е създаден от професионални военни, а не от наемници, и че 40% от неговия състав е от етнически бошняци и хървати. [4] Също така в поредица от интервюта упорито отрича информацията на Ердемович около етническото прочистване в Сребреница през юли 1995 г., както и прякото участието на Младич.

Като оставим признанието на Ердемович за клането, основният проблем, свързан с показанията му, е твърдението, че неговото отделение е изпълнявало заповед на босненските сръбски военачалници. От друга страна, както Чивиков доказва, отделяйки внимание до педантизъм и на най-малките подробности, твърденията на Ердемович за командната структура на отделението му са противоречиви и неверни. Ердемович твърди, че е бил принуден да участва в клането и че заповедите давал един от неговите съучастници – Брано Гойкович. Но, както доказва Чивиков и както дори обвинителите в даден момент потвърждават, Гойкович е обикновен войник, който не можел да дава заповеди на когото и да било. Ердемович е сержант (в съда той лъже, че бил разжалван), а пък друг от съучастниците му е лейтенант. Очевидно е невъзможно редник да заповядва на един сержант и на един лейтенант, както и на други войници, да извършват военни престъпления.[5] Но ако това доказателство е несъстоятелно, тогава каква стойност може да има твърдението на Ердемович, че нарежданията на Гойкович са постъпвали от генералния щаб на босненските сърби в Пале?

Съществува и една теза, че след превземането на Сребреница, Десети диверсиционен отряд излиза в отпуск. По всяка вероятност на 15 юли 1995 някой е предложил много пари (злато, ако трябва да сме точни) на Ердемович, както и на други наемници в отпуск, за да извършат военно престъпление, в конкретния случай – избиване на пленници. Според хипотезата на Чивиков в онзи ден наемниците отвличат автобуси с мюсюлмански пленници, които по нареждане на властите на босненските сърби са на път към място, където трябва да бъдат разменени срещу сръбски пленници. За ужас на нищо неподозиращите шофьори имза ужас на самите пленници, наемниците ги убиват. Няколко дни по-късно в един бар се стига до сбиване за парите и доскорошните другари започнали да се стрелят взаимно. [6]

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

След като чрез бягство в Югославия се измъква от затрудненото си положение, Ердемович изненадващо е арестуван от югославските власти, от които съумява да се избави, подсигурявайки си екстрадиране в Хага, където личният му интерес за по-лека присъда в комбинация с таланта му да дрънка измишльотини го превръщат в идеалния свидетел. От цялата тази сделка полза извлича прокуратурата, тъй като се сдобива с „доказателства“ както за геноцид, така и за командната отговорност на военното ръководство, което пък й дава възможност да легитимира преследването на „едрите риби“ – Радован Караджич и Ратко Младич. Ердемович също извлича полза, тъй като, освен масовото убийство, което му е простено, получава и нов живот, и нов дом.

Но нека се върнем към историята на печално известния мюсюлмански анклав Сребреница. През пролетта на 1992 г. там са избити десетки и прогонени стотици босненски сърби. На сръбската Коледа през 1993 г. мюсюлмански сили под ръководството на Насер Орич [3] извършват смъртоносно  етническо прочистване, за което той е осъден от Трибунала на първа инстанция на две години затвор за военни престъпления срещу сърби. Орич (Пашата – така обича да го наричат) формира гарнизон от зелени барети и се настанява в Сребреница като османски бей, който дори събира данъци от местното население по законите на шерията. Оправдан е от Хага по всички други обвинения, включително пряко участие в убийствата и отговорност за „неоправданото разрушаване“ на сръбски домове и имущество. Апелативната камара на Хагския трибунал се произнася, че правните изисквания за доказване на престъпната отговорност на Орич не са изпълнени. Затова отменя неговата присъда и го обявява за невинен. Освен безчинствата в Сребреница, Орич разрушава няколко сръбски села, избива и прогонва жителите им.

Солидна група от международни учени по разследването на събитията, начело с професора от Пенсилванския университет Едуард Херман, когото изобщо не може да обвиним в пристрастия, смятат, че превземането на Сребреница е отговор на военна провокация, проведена от мюсюлманите. По договорка на двете воюващи страни, чрез посредничеството на ООН и генерал Филип Морион[4], тогавашният командващ „сините каски“, от 17 април 1993 г. тя става „защитена зона“. Тази „зона” никога не е била демилитаризирана. От т. нар. защитени зони са се осъществявали военни операции с тактически или оперативен характер, за това съществува заповед на  генщаба на мюсюлманите от Босна и Херцеговина с подписа на ген. Халилович[5] за извършването на военни акции под прикритието на демилитаризацията. [7]

Добре въоръжената 28-ма дивизия на Насер Орич устройва в „защитената зона“ клане. Според фактите, представени на международната група за разследване на събитията в Сребреница, както и по данни на сръбската страна, след това признати от ООН, в района са ликвидирани физически 1300 сърби в резултат на преки нападения и етнически чистки. Сръбското чувство за мъст придобива гигантски размери. Действията на Орич са част от стратегическия план на Изетбегович да бъдат отслабени сърбите при Сараево, като се отвлече вниманието им чрез Сребреница. Тезата, че Сребреница е една голяма военна провокация на Изетбегович, договорена с Бил Клинтън да послужи като повод за военна намеса на НАТО и спечелване на общественото мнение, е призната дори от мюсюлмански източници. Хакия Мехолич, по това време началник на полицията в Сребреница, пише: „Трябваше да се провокира нападение от демилитаризирана зона и да се пожертва Сребреница. Сценарият при предаването на града беше добре подготвен. За съжаление, Президиумът на Босна и военното командване бяха замесени в тези планове. Те дадоха заповед за нападение над сърбите от тази демилитаризирана зона”. [8]

Сребреница е превзета от частите на 5-ти корпус на босненската сръбска армия под командването на генерал Радислав Кръстич. Сините каски не се намесват поради битови инциденти с месното мюсюлманско население – алкохол и сексуални контакти с жени. Пред телевизионните камери холандският им командир се здрависва с генерал Младич, когото смята за легитимен полеви командир, действащ по законите на войната.

При превземането на Сребреница има значителен елемент на случайна преднамереност. По заповед на политическия лидер Изетбегович военните отбранителни сили се изтеглят към Тузла и Сараево. Сърбите търпят поражения по линията на изтеглянето на босненката мюсюлманска армия. Сребреница остава незащитена от своите, просто сърбите проникват в незащитена зона. Към подобни разсъждения навежда и едно от малкото интервюта, които босненският сръбски президент Радован Караджич дава на холандския журналист Роб Сибелинг през април 1997 г., месец преди Хагският трибунал да предяви официално обвинение към Караджич:

Въпрос: Вие ли заповядахте да се атакува Сребреница?

Отговор: За това нямаше такава необходимост. Имаше постоянна заповед да се атакува. На всяка атака отговаряхме с контраатака. Така стана и в началото на юли 1995 г. Ние контраатакувахме и неочаквано се  придвижихме напред. Затова, както се изясни после, Изетбегович е дал заповед войските да се изтеглят от Сребреница.

Въпрос: Вие казвате, че сте се озовали в Сребреница случайно?

Отговор: Това не беше планирана атака. Ние не можехме да задействаме нови отряди. Нашият проблем винаги е бил, че ни се налагаше да воюваме на територия с протяжност от хиляда километри, без да имаме за това достатъчно войници. В Сребреница имаше поне 9 хиляди войници и на нас ни трябваше поне 40-хилядна армия, за да ги изгоним от там. Но ние нямахме толкова хора. Когато овладяхме Сребреница, ние бяхме толкова учудени, колкото и всички останали. Ако мюсюлманите не се бяха изтеглили от тази територия, ние никога не бихме я заели. Това е невъзможно от военна гледна точка. После разбрахме, че на най-добрите мюсюлмански бойци е било заповядано да пробият и стигнат до Тузла (другият, но не единствен мюсюлмански анклав, пазен от ООН, бел. Ф. Узнов). Мюсюлманите предадоха Сребреница.

Въпрос: Генерал Ратко Младич съобщи ли ви лично какво става в Сребреница? Че предвижването напред е толкова лесно.

Отговор: Не, поради обстоятелството, че ние не смятахме да заемем тази територия. Впрочем Младич не ме информираше за военната обстановка всеки ден. Но същия ден ми се обади, като каза: „Аз съм в Сребреница”. Бях потресен и в първия момент не му повярвах. Попитах го къде е мюсюлманската армия. Той ми каза, че тя се е изтеглила. Разбира се, че на нас това ни се видя изключително странно. Когато ние влязохме в Сребреница, там нямаше мюсюлмански войници. Само мирни жители и холандски войници на ООН. Изетбегович е бил упрекван от своите помощници за тази стъпка. Той предаде Сребреница, за да може да прехвърли повече отряди към Сараево и да може да предизвика международна военна интервенция. В това той успя. [9]

След Сребреница падат Зворник и Биелина. Няколко дни по късно е превзет и анклавът Жепа. Тук няма сметки за уреждане и резултатите не са толкова печални.

Сребреница

През 1999 г. югославското правителство предприема разследване и арести за убийствата в Сребреница. Според изявлението на министъра на информацията Горан Матич виновник за тези престъпления е групата „Паук”, която се състои от представители на Френския чуждестранен легион, състоящ се от военни от различни националности, в това число и сърби, и освен това се занимава с шпионаж в полза на Франция. Както е добре известно, в такъв тип конфликти всеки е добре дошъл, независимо от обстоятелството за кого работи в крайна сметка.

Според Матич групата включва Милорад Пелемиш, командир на Десети диверсионен отряд (с численост около 200 души), формално подчинен на генералния щаб на Република Сръбска, включително и френският легионер Югослав Петрушич. Югославските власти включват и името на френския командващ войските на ООН, генерал Филип Морион, под ръководството на когото е действала тази група. В документите на Хагския трибунал, групата  „Паук” също е спомената като възможна разстрелна група по време на събитията, заедно с по-малки подразделения, набирани от околните села под ръководството на Бранислав Йолович-Легенда и състоящи се от сърби, предимно от Зворник, няколко пъти опустошаван от мюсюлманите. Както казва самият Милошевич по време на интригуващия кръстосан разпит, който провежда на Ердемович, в Сърбия е имало сведения за някаква безогледна групировка на френските тайни служби, действала на територията на бивша Югославия. По-късно тази групировка под името „Паяк“ ( Pauk) е замесена в заговор за свалянето му от власт. Има също така информация, че тази групировка се е намирала и в Сребреница. Както се твърди, на Запада „му трябвало“ някакво жестоко престъпление около Сребреница. И действително – преди всичко под натиска на френския президент Жак Ширак, който поема ръководството по този въпрос непосредствено след падането на града, НАТО се намесва и слага край на Босненската война. [10]

Конспирациите и спекулациите около шпионската група „Паяк“, създадена от Френските секретни служби, и нейното (не)участие в клането в Сребреница, са повече от любопитни. Основната връзка тече по линията Паук – Десети диверсионен отряд и съответно близкото познанство между Милорад Пелемиш (командир на Десети отряд по това време) и Югослав Петрушич (един от ръководните кадри на „Паук“).

Югослав Петрушич, известен като Доминик, официално потвърждава, че е работил за френските тайни служба (DST). Неговата биография прилича на вълнуващ шпионски трилър. Той е роден в село близо до Лесковац (Сърбия), завършва военно училище, включва се в Чуждестранния легион, притежава двойна националност (френска и сръбска), четири паспорта, три съпруги, много любовници, недвижими имоти в Париж, милиони в чуждестранна банка. Според собствените си твърдения е бил личен бодигард на френския президент Франсоа Митеран и се е сражавал в Ливан, Ирак, Алжир, Заир и др. като наемник. Твърди, че като част от френските тайни служби е участвал в борбата срещу „мюсюлмански екстремисти“. В Босна пристига през 1992 г., като част от френския контингент в UNPROFOR, но по това време все още не влиза в контакт с членовете на Десети диверсионен отряд. Едва през 1996 г., след края на войната в Босна, той започва да рекрутира наемници от редиците на въпросния отряд за участия в подривни акции в Заир, Косово, Македония и др. [11] Най-близкият сътрудник на Петрушич в тези действия е военният командир на Десети диверсионен отряд Милорад Пелемиш, а повечето от членовете на отряда, след края на войната, се превръщат в наемници, които следват двамата лидери в някои от най кървавите военни зони по света.

Един от членовете на Десети отряд (в последствие наемник в „Паук“), който през февруари 2005 г. дава интервю под прикрита самоличност, твърди, че въпросният отряд е получавал заповеди от генерал Младич чрез посредник. Това била обичайна практика по време на войната. Понякога Младич събирал членовете на отряда в Черна Риейка (Република Сръбска), за да разпредели важни задачи, но рядко прекарвал продължително време с тях, заради грубите им обноски.

В ключовите за Сребреница дни през лятото на 1995 г. обаче, отрядът получава заповеди от адютанта на Младич – майор Драган Пеканак. Според разказа на анонимния член на Десети отряд, командирът на отряда Пелемиш не е бил в Сребреница по време на клането, като оставя за свой заместник Гойкович, груб и недодялан човек от Власеница, да ръководи звеното. Същият този Гойкович, когото споменава в показанията си и Ердемович. Личният шофьор и фаворит на Пелемиш – хърватинът Младен Филипович,  е  ранен в Сребреница. Милорад тръгва, за да го откара в болницата в Миличи. Кара бързо, претърпяват пътно произшествие и двамата се озовават в болницата. В анонимния разказ на члена от Десети отряд се споменава: …“доколкото знам и от това, което ми казаха, майор Пеканак им казал, че за всеки убит пленник, ще получат 4 марки, а за „изстрел“ [в гърба или врата] 5 марки и половин килограм злато, когато работата приключи. Отведоха хората, застреляха ги и Станко Савонович „провери“ всеки един от тях. Но бяха измамени, Пеканак никога не им плати парите или златото.“ [12]

В Сребреница са открити около 1500 трупа (като не е известно дали телата са на убитите по време на превземането на анклава или са от екзекуции на цивилни граждани) и 5000 хиляди се считат за безследно изчезнали. След една година около 3000 души от тези „безследно изчезнали“ се записват като гласоподаватели за парламентарните избори. [13]

Очевидно Сребреница се използва пълномащабно и организирано за пропагандни цели, а по време на войната е била не/част от сръбската стратегия. В стратегически план готвеното Дейтънско споразумение не кореспондира с разпределението на зоните на влияние. По време на хаотичните убийства в Сребреница, Младич е в Белград. Писмена заповед до разстрелните групи от него или от Радован Карадждич няма или не е открита.

Равносметката от последните 15 години е, че Международният хагски Трибунал за военни престъпления в бивша Югославия не е надеждно средство за издаване на осъдителни присъди.

Случаят със Слободан Праляк от последната седмица, който дори не е бил претърсен за отрова -калиев цианид, и „телешкото“ поведение на съдията, гледащ като дрогиран на кадрите, които се завъртяха почти светкавично в информационния обмен, подсказват само едно – всяка заинтересована служба е можела да ликвидира Слободан Милошевич в затвора. Цианидните соли миришат тежко и натрапчиво. Дори само от миризмата им човек изпада в несвяст. Затова се държат в ампули с импрегнирано стъкло и задължително в метална опаковка. Праляк го изпи от шишенце с коркова тапа. Още при влизането му, „дъхът на бадеми” трябваше да събуди подозрения. Очевидно е неудобен, както беше и Милошевич.

По-важни в случая обаче са последвалите диаметрално различни граждански реакции в Хърватия и Сърбия, от една страна, и в европейските страни, от друга, които правят темата за евроинтеграцията на Западните Балкани, издигната изненадващо като приоритет на българското европредседателство, несъстоятелна и труднопостижима. Балканският национализъм все още изглежда несъвместим с ценностната ориентация на Запада по повод на този най-изтребителен граждански конфликт в историята на Европа след Втората световна война.